Замък - манастир Ескорналбоу

Замъкът-манастир Ескорналбу, разположен близо до Риудеканс, община Байш Камп (Каталуния), е интересно и много своеобразно величествено имение от началото на ХХ век. Състои се от останките на две средновековни сгради: манастирът Сант Мигел, основан през 1153 г., и замък, построен върху останките на римска крепост.

Планината Ескорналбоу, част от Бреговите каталунски планини, се намира на границата между християнските и мюсюлманските земи през XII век. Това е причина много араби да търсят убежище в Ескорналбоу по времена Реконкистата. Пълната християнизация на Каталуния се счита за завършена след завладяването на Сиурана (Приорат) от Алберт де Кастелвел през 1153 г. На 8 май 1162 г. е организирано последното нападение над Едкорналбоу, за да бъдат прогонени от планината последните мориски, намерили убежище в крепостта.

Три години по-късно, през 1165 г., Алфонсо II Арагонски отстъпва земята на каноника от Тарагона, Джуан де Сант Бой. Единствените условия, които кралят поставя, са да се построи параклис, посветен на Свети Михаил, на планината и манастир, където канониците да отговарят за грижата за храма. Тъй като районът е заобиколен от гъсти гори, служещи като убежище за сарацини и бегълци, манастирът е укрепен с високи стени. Следователно е изпълнявал и отбранителни военни функции. В него са намирали убежище, както и в близките манастири Поблет и Свети кръстове, селяните от околностите, когато трябва да се спасяват от нападения. Това е време на непрестанни войни и социални трусове.

Джуан де Сант Бой бързо сформира общност от шест монаси, които започват строителството на храма. През 1198 г. е подписано споразумение между приора на Ескорналбу и архиепископ Рамон де Кастелтерсол, с което манастирът е поставен под попечителството на архиепископията на Тарагона, запазвайки правото си да избира свой собствен приор. Това е причината над главния вход на комплекса (на една от снимките се вижда много ясно) да стои емблемата на архиепископията на Тарагона. Някои хора смятат, че това е герб на Едуард Тода, но.... не е.

Монасите (августинци)  създали братство, посветено на Свети Михаил, което събрало средства за построяването както на църквата, така и на жилищна част. Освен това братството известно време е важен център на религиозна дейност в района. Манастирът обаче никога не е особено влиятелен и постепенно губил значение. До 1574 г. в Ескорналбу останал само един монах. Манастирът е секуларизиран и през 1580 г. е предаден на францисканците  със задължението да изхранват единствения каноник, останал в манастира, до смъртта му. Францисканците превърнали Ескорналбу в семинария, която функционирала като такава до разрушаването на манастира през 1835 г.

Манастирът–крепост бавно потъва в забрава....

През 1911 г. Едуард Тода, дипломат, филантроп, общественик и първи испански египтолог, купува сградите и следвайки тогавашните тенденции в архитектурата, превръща Ескорналбоу във величествена частна резиденция. В нея Тода съхранява многочислени антики и произведения на изкуството.

Трябва да се подчертае, че този забележителен мъж – Едуард Тода– е роден в Реус (Мии, да! Да не мислите, че само Антони Гауди и генерал Прим са известни реусци?!) За Едуард Тода трябва да се пише специално – интересна личност с (колкото и да е странно ) с нелек живот.

Ескорналбоу е къде възстановен, къде наново издигнат в духа на средновековното строително изкуство.

Резултатът е видим и днес: от стария манастир са останали само романската църква, някои останки от капитулната къща и вътрешния двор на манастира, преобразуван в градина-платформа с изглед към обширните тарагонски земи. От замъка, превърнат във величествен дом и място за срещи на водещите фигури на Каталунския ренесанс, заслужават внимание библиотеката и богатата колекция от гравюри, керамика и мебели, която Тода събира по време на пътуванията си.

 

Замъците: Алхамбра - приказка от камък и светлина Част III

„Гледай водата и гледай фонтана и ти не можеш да решиш спокойна ли е водата или мрамора струи“

До двореца Комарес се допира  Дворецът на лъвовете. Възкачвайки се на престола Юсуф I започнал широка строителна дейност, в която в пълна степен се разгръща таланта на мавританските майстори. Една от сградите е именно Двореца на лъвовете. Ако в Двореца Комарес преминавал политическия живот на владетелите на Гранада, то  Дворецът на лъвовете  е тяхното частно пространство. Красотата на палата, изобилието от вода и светлина, усещането за чувственост и хармония, великолепната украса превръщат това място в истински рай. Именно тук в пълна степен се  проявява величието на Насридите. В украсата на двореца-градина растителните орнаменти изместват геометричните. В центъра на палата се намира прочутия Двор на лъвовете (Patio de los leones). Разположен е напречно в посока запад-изток и е обграден  с портици. Два павилиона са разположени по тесните му страни. Дворът е разделен на квадрати, растенията са малко и ниски, за да не се закрива гледката към сърцето на двора. Сред неголямото открито простанство е разположен фонтан, обкръжен от фигурите на 12 лъва, изваяни от мрамор. Легендата разказва, че броя на лъвовете не е случаен. Ибн Нагрел, везир на султан Мохамед алв-Гани и евреин по произход, разказал на владетеля за трона на Соломон, поддържан от фигурите на 12 лъва и посъветвал султана да украси фонтана с лъвски статуи. 

Историците напълно отричат истинността на този разказ като посочват, че за пръв път фигурите се появяват около фонтана през XVIвек и са пренесени тук от стария дворец в Албайсин. Дворът на лъвовете е вълшебно място, изпълнено със спокойна тишина, нарушавана само от ромона на водата. Арабите изключително високо ценели водата и изпълнили дворците и градините си с водопади, ручеи и фонтани. Върху шадравана в двора на лъвовете се вижда надпис: ”Гледай водата и гледай фонтана, и ти не можеш да решиш спокойна ли е водата или мрамора струи.” Мраморната чаша на шадравана е украсена и с други стихове от поема на поета ибн Замрак, която описва чудесно формата, функциите и значението на фонтана. “В тази градина постройките са така прекрасни, че Бог не разрешава да съществува друга красота, която може да се сравни с нея.” По времето, когато била издигната тази изящна постройка разцъфтявала и дружбата между Мохамед V и християнския владетел Педро I  Жестокия. 

Замъците: Алхамбра - приказка от камък и светлина Част II „Бисер сред изумруди“

Така мавританските поети описват Алхамбра. И наистина блестяшите стени на дворцовият комплекс ярко се открояват на фона на гъстата зеленина на горите, разположени в подножието на Сиера Невада.

Създателите  на Алхамбра покрили всеки квадратен сантиметар с изкусни украшения. Дървените свръзки дори са богато украсени. Въпреки, че ислямът забранява изобразяването на човешки и животински фигури,  комплекса е украсен богато с геометрични елементи, растителни мотиви и класическа арабска калиграфия. Стените са изписани с думите на първия султан от династията на Насридите “Само Аллах е победител” и  много стихове на тримата забележителни поети Ибн ал Яяб (1274-1349) , Ибн ал Хатиб (1313-1375) и Ибн Замрак (1333-1393). И тримата били секретари на султанската канцелария и първи министри на държавата. 

Централният вход на архитектурния комплекс днес е Вратата на правосъдието, над която се издига Кулата на правосъдието.  Построена е от Юсуф I през 1348 година, за това свидетелствуват надписите по стените. Голямата подковообразна арка е един от основните строителни  елементи на кулата. Върху неправилен мраморен четириъгълник е издълбана ръка. Според някои изследователи нейното предназначение е свързано с местните поверия - предпазва крепостта от лоши духове и зли очи. Според друго виждане ръката  е емблема на Корана, защото нейните пет пръста символизират петте основни стълба на исляма: шахад (символ на вярата), салат (молитва), хадж (поклонение), саум (пост) и зекят (милостиня).

Замъците: Алхамбра - приказка от камък и светлина Част I Исторически бележки

През 711 година отряд арабски и берберски воини, преминавайки Гибралтарския пролив, нахлуват в Пиренейския полуостров.  От  този момeнт maurus (от гръцки език – “тъмен”), име на едно от берберските племена, обитаващо северозападна Африка, сeизползва за назоваване на всички мюсюлмански завоеватели на Испания.

Зараждането на мавританското изкуство се отнася към епохата на разцвета на Кордовския халифат. Това e могъща, обширна и процъфтяваща държава, която провъзгласява своята самостоятелност през 929 година. Скоро след тези събития арабска Испания се превръща в най-богатата, най-благоденстващата и най-гъсто населената  страна в Западна Европа. След разпадането на Кордовския халифат през XI век, развитието на “мавританския стил” в изкуството не спира. Но се променя. Придобивa по-голяма интимност и лиризъм. Своят връх mudéjar достига в прославения архитектурен комплекс “Алхамбра”, с който с свързват много романтични легенди. Отделните елементи на дворцовия ансамбъл са създавани по различно време, но съществуващото архитектурно единство е удивително. Точно тук, в Алхамбра, мавританското изкуство достига своя апогей.

Името Ал Хамбра* (Правилно е наименованието Аламбра, но в българския  език е придобило гражданственост названието Алхамбра.) буквално се превежда от арабски “червена крепост”.От къде води началото си името на замъка? Съществуват три становища по този въпрос. Според застъпниците на първата  версия, изсушената под парещото слънце на Андалусия глина,от която са издигнати част oт стените на замъка, има червен цвят. Но според други изследователи, по време на управлението на мавританските владетели стените на крепостта били варосани. Строителните дейности били извършвани през нощта, за да се избегне дневната горещина. Факлите хвърляли червени отблясъци по стените на крепостта и оттам произлиза и името ѝ. Други автори  свързват названието на замъка с името на основателя му – Мохамед ибн ал-Ахмар, което на арабски означава “червеният”.

Когато се строи Алхамбра  на Пиренейския полуостров завършва многовековната борба на християните за отвоюване на испанските земи от арабите, известна в историята под името Реконкиста. Прекрачвайки прага на двореца, владетелят на Грaнада попада в друг свят. Зад него остава тревогата от постояните опасности, междуособиците и предателствaта. Тук султаните  намират спокойствие и се отдават на чара на  Алхамбра. Това  е царство на покоя и хармонията, тук властва безметежност и чувствен разкош.  В арабските трактати от средновековието красотата се свързва с трепета на ярките цветове, с играта на светлината и изискаността на формите. Ръководейки се от този идеал, мавританските майстори са привличани от блестящите предмети, които отразяват светлината. В дворците на Алхамбра мраморните колони сияят като перли. Чаровно вълшебство се излъчва от дворовете и прозорците, потънали в светлина и едновременно обгърнати от загадъчния полумрак на галериите. Сложните форми тук сe създават чрез непрекъснатото повтаряне на простите елементи. Природата e непресъхващ извор на вдъхновение.  Падналият лист e превръщан в геометрично съвършенство.

Още по време на римското владичество на полуострова, на най-високият хълм до Гранада се издига здрава крепост. Първите сведения за Алхамбра се отнасят към IX век. Непрекъснатите битки, водени от Кордовския халифат, поддикват Саввар бен Хамдун през 889 година по време на войните между мюсюлмани и муаладини (християни, приели исляма) да потърси убежище в Алказаба, днешната цитадела на комплекса. Той ограничава своята дейност до укрепяване стените на цитаделата.

Tarragona

Архитектурни шедьоври: Епископският дворец в Асторга

Антони Гаудѝ и Корнет е един от най-ярките представители на стила Модернизъм в архитектурата. Негово дело са такива сгради като храма “Светото семейство”, къщите Мила, Висенс и Батьо, парка “Гюел”. Негово дело е и проекта на епископският дворец в Асторга.
Джуан Баптиста Грау Валеспинóс е назначен за епископ на Асторга, провинция Леон през 1886 г., след като няколко години е Главен викарий на диоцеза на Тарагона. Малко след като на главата му е поставена митрата на Асторга, епископският дворец изгаря. Вилеспинóс възлага на своя земляк Антони Гаудѝ и Корнет, вече известен архитект, да създаде проектите за нов епископски дворец и резиденция.
Антони Гаудѝ събира огромна информация за климата и околната среда на Асторга и през 1887 г. представя пред Ministerio de Gracia y Justicia пълния комплект документи за бъдещия строеж. Тази стъпка е от особена важност, защото министерството трябва да одобри и финансира изграждането на двореца. Процесът по разглеждане на документацията се проточва почти две години, след което е получено разрешение за започване на строителни работи.

На 24 юни 1889г. се поставя първият камък на новата епископска резиденция в Асторга. Нейното строителство напредва много бавно. Малко след смъртта на епископ Грау, Гаудѝ се отказва от проекта, който вече е преработвал два пъти. Между архитекта и църковната администрация настъпва окончателен разрив. Гаудѝ, силно огорчен от отношението към работата му и към него самия, напуска обекта и никога повече не стъпва в Асторга. 
Сградата не е завършена до 1915 г. Третият етаж и покривните части се довършват от Рикардо Гарсия Герета, който напълно променя архитектурната концепция на предшественика си.
Гаудѝ проектира двореца в духа на разбиранията си за модерна архитектура като същевременно се опира на традициите. За изграждането на стените се използва гранит от Биерзо. Арките и външните стени са изпълнени от тухли, а интериора с нервюрите - с глазирани керамични плочки, изработени в близкото село Хименес де Хамуз.
Дворецът има приземен етаж, където се разполагат складови помещения, на първия етаж са канцелариите, на последния се разполагат жилищните помещения, личния кабинет на епископа, зала за официални приеми и параклис. Всички етажи имат големи прозорци, великолепните обширни помещения са издържани в строгия стил на неоготиката.

Главната част от двореца е изградена в квадратна форма. В четирите ъгъла на квадрата се издигат цилиндрични кули. Покривът е заобиколен от парапет. Зъбците му подчертават строгия архитектурен стил на сградата. 
Дворецът никога не е обитаван от епископите на Асторга. Днес е превърнат в Музей на Пътят – на първия етаж е разположена сбирка, отразяваща живота в района по време на римското управление. На втория етаж се съхранява колекция, проследяваща средновековния поклоннически път за Сантяго де Компостела, от където носи името си и самия музей.

http://e-psylon.net/dot/index.php?item=article&action=view&article_id=2078

Архитектурни шедьоври: Операта в Сидни - II част

http://www.sivosten.com/content.php?mode=article&id=2088&ttl=arhitekturni-shedyovri-operata-v-sidni

През юли 1964 г. Йорн Утсон споделя: “В основата на проекта на Оперния театър лежи желанието да изведа хората от света на ежедневната  рутина в света на фантазиите, който обитават музикантите и актьорите.” 

На пръв поглед идеята на автора е несложна. Комплексът трябва да се състои от платформа, в която да се “врежат” две амфитеатрални зали. Над конструкцията трябва да се издигат леки бели арки-раковини, които да придават на съоръжението въздушност и неповторимост. Но този проект поставя ново начало в архитектурата на XX век.

Строителните и довършителни дейности се извършват на три етапа. През първия,  (от 1959г. до 1963г.) се издига подиума на сградата; от 1963г. до 1967г. се строят външните сводове и по време на третата фаза, от 1967г. до 1973 г., се извършват дейностите по вътрешното оформление. По предварителни планове сумата, необходима за строителните работи е 7 милиона долара, крайната сметка обаче е многократно по-голяма. При завършването на Операта се изчислява крайната стойност на вложените средства и те надхвърлят повече от 14 пъти първоначално предвидените – в трите етапа вложените средства се разпределят приблизително по следния начин: в първия се влагат около 5,5 млн.долара,  във втория – около 12,5 млн. долара, третия поглъща най-голяма сума – 56,5 млн. Екипирането на сцените, осветлението и органа струват около 9 млн., допълнителното оборудване - още 16.5 милиона долара. Така общата сума достига стойност около 102 милиона долара.

Работата над фундаментите започват през 1959г. и 4 години по-късно е завършена основната част от зданието. Най-сложно се оказва построяването на покрива. До този момент в света нищо подобно не е изработвано. Покривната конструкция се състои от 2000 бетонни секции, облицовани с керамични плочки. Разбира се, тази забележителна конфигурация се се създава изведнъж. Строежът е съпътстван от многобройни разногласия. Най-сериозните се отнасят до издигането на стрехите на покрива, първоначалния проект е основно преработен. Положението се усложнява и от факта, че по-голямата част от строителните материали не се произвеждат в Австралия и се налага техния внос, което многократно увеличава разходите. Това налага привличане на нови средства – търсят се инвеститори, предварително се продават части от  вътрешната площ на Операта. Това води до постоянно променяне на началната концепция.

Безкрайните спорове за това как трябва и как е правилно да се строи тази необикновена сграда, как да се планира строежа на основната площадка, какви материали да се изберат и пр., както и финансовите несполуки, и ясно изразеното недоверие към автора, карат Утсон да подаде оставка през 1966г. Архитектът е толкова огорчен и наранен, че не взема участие в официалното откриване на Операта на 20 октомври 1973г., състояло се в присъствието на кралица Елизабет II.

Първоначалният проект се преработва многократно. След напускането на Йорн Утсон с ръководството на строителството се заемат четирима австралийски архитекти, считани за едни от най-добрите  в страната. С помощта на компютри и специални алгоритми започва изчисляването на начините за намаляване на грешки и разрешаването на технически проблеми по строителството на бетонните платна на покрива. Става ясно, че големите “корабни платна” не могат да се конструират и изпълнят така, както са замислени от Утсон. През 1967 г. покривната конструкция е завършена, но остава огромното вътрешно пространство, на което трябва да се придаде съответния вид и форма. За цялостното строителство и оформяне на зданието са нужни 14 години.

Операта е сграда с радикално новаторски дизайн. Състои се от голям брой панели, които наподобяват сглобяеми черупки (раковини),  които формират сводовете на структурата. Съоръжението е разположено на площ от 1.8 хектара. Дължината му е 183 м, в най-обширната му част  широчината  е  около 120 м. Опира се на 580 стълба,  закрепени на дълбочина 25 м под морското равнище. Сградата се захранва с електрическа мощност равна на консумацията на един град с 25 000 жители. Електричеството тече по 645 км кабели. 

Покривът е облицован с 1 056 000 плочки в бяло и бежово, произведени в Швеция. В ясните слънчеви дни те блестят с преливащите се цветове. Гледани от далече изглеждат бели. Изработени са така, че да се самопочистват, но се налага и периодично почистване,  поддръжка и подмяна на облицовката.

Какъв е резултатът от строителния "маратон”? Удивителен бетонен покрив, приличащ на гигантски издути от вятъра корабни платна. Тежестта от 161 000 тона се издига на 67 м височина над масивния цокъл на театъра, сякаш изплува от морската шир. Формата на покривната конструкция не обезпечава нужното за концертна зала равнище на акустика, затова вътрешните елементи са изработени от дървени панели, отразяващи звука. По време на представления за подобряване на качеството на акустиката, от тавана на сцената се спускат звукоотразяващи екрани от органично стъкло.

В архитектурната конструкция на Операта се разграничават три зони: покрив, цокълен етаж (тук са разположени служебните помещения и оборудването) и множество концертни и театрални зали с обединяващо ги фоайе.

Двете големи групи покривни арки се издигат съответно над Концертната зала и над Оперния театър. Останалите салони имат като покрив групи от по-малки сводове. Формата на черупка е избрана , за да се  олекоти вътрешната структура. Издига се от ниските части на входа, върху зоните за зрителите до най-високите ложи.

Една група много по-малка от системата на черупките се намира от страната на входа, монументалното стълбище и ресторанта Бенелонг. Макар че тези структурни елементи  на Операта да се наричат “черупки”, по своето естество те не са сводове в пълния архитектурен смисъл на думата, по-скоро са панели, чиято задача е да  поддържат необикновената конструкция със система от сглобяеми ребра.

Интериорът на сградата е изработен от розов австралийски гранит, добит в района на Тарана, облицовките са от дървен материал и фурнир от Нов Южен Уелс. Стилът  на оформяне на вътрешните пространства е известен като “космическа готика”.

В числото на театралните зали се включват Концертната зала с 2 679 места. В нея е разположен великолепният орган на Операта. Това е най-големият механичен орган на планетата, състоящ се от 10 500 тръби. Завесата на сцената, наречена “Завесата на Слънцето и Луната”,  е създадена по проект на австралиеца Коберн и е изработена във Франция в стила на килимите от Обюсон. Това е най-голямата завеса в света. Всяка от двете и половини има площ от 93 кв.м.

Втората по големина зала в сградата е Оперния театър с 1 547 места. Това е главното място на "действие" на Оперното дружество на Австралия, а също така е използвано и от Австралийското балетно дружество.

Залата на Драматичния театър (с 544места), Музикалната зала, с 398 места и Театралното студио (364 места) са по-малките салони на Операта.

Сградата е многофункционална - освен за театрални, балетни и оперни представления, зданието се използва и за други дейности: сватби, празненства, конференции. За тези прояви са предвидени по-малки зали, ресторанти, кафенета, книжарница, зали за репетиции, съблекални и гримьорни, административни кабинети, “зелена зона” за артистите и персонала (включва бар, трапезария и зала за почивка), етаж с технически средства, уреди, климатични, електрически и други инсталации, поддържащи дейностите в сградата. Общо в Операта се наброяват над 800 отделни помещения и зали. Сградата разполага с над 2 200 врати.

През 2006 г. е открито ново крило на Операта. Допълнение към екстериора на Операта е пасаж с дължина 45 м, облицован с гранит, изпълнен по проект на Йорн Утсон. Архитектът,  носител  на наградата "Прицкър" (2003г.), считана за еквивалент на Нобеловата награда в областта на архитектурата, не присъства и на това тържество.

Въпреки, че има и своите върли противници, Операта в Сидни е несъмнено един от архитектурните шедьоври на нашето време, една от основните забележителности и най-известния символ на Австралия. Тя не прилича на нито една друга сграда. И е напълно обясним факта, че е единствената постройка от XX век, която влезе в Списъка с новите 21 чудеса на света.

Архитектурни шедьоври: Операта в Сидни - I част

http://www.sivosten.com/content.php?mode=article&id=2088&ttl=arhitekturni-shedyovri-operata-v-sidni

Операта в Сидни е една от най-известните и емблематични сгради, строени през XX век. Тя  е единствената, издигната през последното столетие, която застава редом с такива велики архитектурни символи като Биг Бенд, Статуята на Свободата и Айфеловата кула. Наред с Тадж Махал и Света София това здание принадлежи към висшите културни достижения на човечеството за последното хилядолетие. През 2007 г. е включена  в списъка на ЮНЕСКО на  Световното културно наследство. В нея се реализират театрални, балетни, оперни и други музикални продукции. Тя е седалище на фирмата Опера на Австралия, на фирмата Театър  на Сидни и на Симфоничният оркестър на Сидни. Ръководството ѝ е в ръцете на Opera House Trust, публичен организъм под контрола на Министерството на изкуството на Нов Южен Уелс.

Театърът e разположен в градския залив върху нос Бенелонг Пойнт. Първоначално на това място се издигал   малък форт, а по-късно и трамвайно депо. Намира се близо до пристанището и до моста Харбър Бридж. До построяването на Операта този мост е сред най-големите  забележителности на града. Наистина Харбър Бридж заслужено се радва на голяма слава. Дължината му е 1 150 м, разстоянието между съседните арки е 503 м, разстоянието между най-високата точка на конструкцията и повърхността на водата е 135 метра - истинско архитектурно чудо.

Създаването на Операта, станала по-късно символ на цяла Австралия, се осъществява много трудно. Мъките, които съпътстват строителния процес са не само от технологично естество. Около финансирането на строителството, конкурсния подбор на проектите и дори по вариантите за използването на отделните зали, се разгарят такива страсти и стълкновения, че някои дори прерастват в истински политически скандали.

Как започва всичко?

През 1947г. английският диригент Юджин Гусенс, директор на Музикалната консерватория, предлага на гражданите на Сидни да построят оперен дворец. Вероятно самият автор на тази чудесна идея не си е представял  как ще се развият събитията, на своята идея той придава само културологическо значение. Убедителната реч, произнесена по радиото, предизвиква активността на гражданите и не след дълго е създаден Комитет за  поддържане на идеята за построяване на оперна сграда. На 17 май 1955 г. правителството на щата Нов Южен Уелс дава разрешение да се реализира идеята, но при условие, че за строителството не се използват държавни средства.

През първата половина на XX век Австралия не е богата страна и сумата от 7 милиона долара (на толкова оценявали първоначално проекта) е непосилна за държавния бюджет. Една част от парламентаристите има негативно отношение към предложението на Юджин Гусенс, дори един от депутатите на всеослушание нарича бъдещия театър “дом за танцувални забави и песньовки”, което напълно обяснява нежеланието на правителството да слуша за “неоправдани разходи на бюджетни средства”. “Нека гражданите, любители на хазарта, да дадат парите си не на шмекерите на улицата, а на Фонда за строителство на оперен театър в Сидни” – това мнение на премиер-министъра на Австралия става решаващо за определяне начина за набиране на нужните средства. Организира се “Театрална” лотария , която осигурява необходимите пари за започване на строежа.

Гусенс не само че дава идея за създаването на опера в Сидни, но и упорства по въпроса къде да се разположи тя. Диригентът настоява сградата да се издигне на полуостров Bennelong Point, в пристанището на Сидни. Това е в пълно  противоречие с мнението на премиер-министъра Кахил, който желае новата постройка да се намира в близост до железопътната гара в северозападната част на града. Benelong е малко полуостровче, наречено на името на аборигенът, осъществявал контактите между местните жители и командващия на флота и първи губернатор на Ню Уелс, Артър Филип. 

Конкурсът се обявява на 13 септември 1955г. Наградата от 100 000 долара привлича 880 заявки от 45 страни. До финала са допуснати 233 проекта от 32 държави, които са оформени в съответствие с изискванията на организаторите. Критериите включват определен минимум от  голяма зала с капацитет от около 3 000 места и малка зала с около 1200 места. Всяка от тях трябва да разполага с  необходимото пространство  за големи оперни постановки, оркестрови концерти, различни видове представления, за провеждане на конференции, събрания, срещи и т.н.

Но и след това значително съкращаване на броя на участващите, избора не е никак лесен. Още повече че в последния момент вдъхновителят на начинанието диригента Юджин Гусенс, председател на изборната комисия, се скарва с правителствените представители. Малко по-късно е обвинен в контрабанда на порнографски материали. При проверка на австралийското летище в  багажа  на музиканта са открити предмети на “черна магия”, включително и каучукови маски с форма на полови органи. Но истината за тези вещи няма нищо общо с отправените обвинения. По време на престоя си в Сидни, Гусенс посещава сбирки на любители на черна магия. Музикантът заявява, че е жертва на шантаж и че ритуалните  принадлежности са подхвърлени. Той не само е глобен с голяма сума, но е принуден и да подаде оставка като диригент на Симфоничния оркестър на Сидни и да се върне в Англия.

След скандала на поста председател на комисията е назначен американецът от финландски произход Ееро Сааринен, наричан “последния велик американски архитект”. След запознаването с конкурсните материали, новият председател спира вниманието си на проекта на датския архитект Йорн Утсон, чиято работа е интересна, смела и изпълнена с новаторски архитектурни елементи. След обявяването на победителя през 1957г. на преден план излиза проблема за претворяването на идеите на младия датчанин в реална сграда. Най-интересното е, че Утсон  разработва своя проект без да е бил някога в Австалия, използвайки снимки на Сидни. В основата на проекта лежат архитектурните традиции на храмовете на маите и ацтеките, които автора разглежда при пребиваването си в Мексико. Години по-късно той споделя, че идеята за необикновения покрив е почерпил от разрязан портокал. 

Архитектурни шедьоври: Парижката Света Богородица (Notre-Dame de Paris)

Известната църква “Света Богоридица” (Notre-Dame de Paris) е построена почти в центъра на остров Ситѐ на река Сена, люлката на Париж. Това е една от най-красивите катедрали във Франция и една от сградите-емблеми на френската столица. Катедралата е ярък образец на готическото изкуство.

Строежът на църквата започва през 1163 година по нареждане на  епископа на Париж Морис дьо Сюли. Работата по грандиозния обект приключва почти два века по-късно - през 1345 година. Въпреки че строителството е осъществено от различни майстори, катедралата притежава хармоничен архитектурен облик. Множеството поражения, нанесени върху сградата по времето на Великата френска революция налагат необходимостта от реставрация. Тя е осъществена в периода 1841-1864 година под ръководството на Виоле ле Дюком. Той възстановява повредения отчасти шпил, който се издига на 90 метра височина.

Фасадата на сградата се простира на 4 етажа. Три портала водят към вътрешността на църквата. Северният, посветен на славата на Дева Мария, е построен през  двадесетте години на 13 век и е най-старият портал на катедралата. Южният е наречен “Портал на Света Ана”. Тук е изобразена Девата, представяща Младенеца. Тя е обкръжена от два ангела, които разпръскват благоухания. Зад фигурите им се виждат изображенията на епископ  Морис дьо Сюли и крал  Луи VII, по време на чието управление cе поставя началото на  строежа на църквата. Централният  портал е известен като “Портала на Страшният съд”, защото на негo е изобразен Христос, който съди живите и мъртвите. Той се възнася над статуята, изобразяваща  Архангел Михаил и Сатаната. Този портал е по-различен от другите два, които имат голямо сходство помежду си.

         Вторият етаж е зает от галерия със статуи на 28 царе на Юдея и Израил. Над тях се извисява кръгъл витражен прозорец с диаметър 9.60 метра. От двете му страни са разположени статуите на Адам и Ева. На централният витраж е изобразена Дева Мария с Младенеца в ръце. Обкръжена е от изображенията на 16 пророци, които съставляват първия кръг на розетата. Във вторият кръг са представени 32 царе. Външният кръг,  c който завършва композицията, е зает от изображенията на 32 патриарси и първосвещеници на Израил. 

Над ажуpната аркада, която увенчава балюстрадата, царят химери, чудовища, демони и вампири. Над нея се издигат две симетрични квадратни триетажни кули с височина 69 метра. В южната са поставени камбаните на Парижката Света Богородица, най-голямата от които тежи 15 000 кг, само езика и има тегло над 500 кг. На двете кули са рaзположени знаменитите гаргоили-водостоци, които представляват фантастични скулптурни фигури. От тук се открива чудесна гледка към Париж.

Под площад Паперти, където е разположена катедралата, се намира най-голямата археологическа  крипта в Европа. Разкопките, провеждани в нея, откриват нови, непознати страни от живота на града.

Вътрешното пространство на църквата има дължина 127.5 метра и височина  под сводовете 32.5 метра. В храма могат да се съберат 9000 богомолци заедно с хора. Kатедралата има великолепна акустика и често се използва за изнасяне на концерти. Прочут е и храмовият орган с богатото си звучене.

В центъра на трансепта се издига бронзов олтар,  дело на Жана и Себастиян Туре. Осветен е през 1989 година.

В главният кораб се намира една интересна композиция, наречена “Полагане на обет от Луи XIII”. Фигурите на крал Луи XIII и неговия син, бъдещия крал Луи XIV, са разположени от двете страни на скулптурната група на Пиета - Оплакване на Христос. Ансамбалът Пиета е дело на Никола Кусту (1658-1733) и е изработен през 1723 година. Наскоро над композицията е поставен Кръста на Славата, който символизира тържеството на Възкресението.

 С храмът “Notre-Dame de Paris” са свързани интересни моменти от историята на Франция. Вдъхновен от атмосферата на катедралата,  Виктор Юго публикува през 1831 година шедьовъра на литературата на романтизма “ Парижката Света Богородица“.

 Днес този архитектурен монумент е сред най-популярните и посещавани обекти във френската столица.

В близост до катедралата на остров Ситѐ се намират и други интересни сгради: Префектурата на полицията, Двореца на Правосъдието, Сент Шапел, Търговския съд, тук е разположен и сквера (малка градинка) на 
папа Йоан XXIII, както и паметника на папа Йоан Павел II.

Заб. Използваните фотографии са заети от wikipwdia.