Замък - манастир Ескорналбоу

Замъкът-манастир Ескорналбу, разположен близо до Риудеканс, община Байш Камп (Каталуния), е интересно и много своеобразно величествено имение от началото на ХХ век. Състои се от останките на две средновековни сгради: манастирът Сант Мигел, основан през 1153 г., и замък, построен върху останките на римска крепост.

Планината Ескорналбоу, част от Бреговите каталунски планини, се намира на границата между християнските и мюсюлманските земи през XII век. Това е причина много араби да търсят убежище в Ескорналбоу по времена Реконкистата. Пълната християнизация на Каталуния се счита за завършена след завладяването на Сиурана (Приорат) от Алберт де Кастелвел през 1153 г. На 8 май 1162 г. е организирано последното нападение над Едкорналбоу, за да бъдат прогонени от планината последните мориски, намерили убежище в крепостта.

Три години по-късно, през 1165 г., Алфонсо II Арагонски отстъпва земята на каноника от Тарагона, Джуан де Сант Бой. Единствените условия, които кралят поставя, са да се построи параклис, посветен на Свети Михаил, на планината и манастир, където канониците да отговарят за грижата за храма. Тъй като районът е заобиколен от гъсти гори, служещи като убежище за сарацини и бегълци, манастирът е укрепен с високи стени. Следователно е изпълнявал и отбранителни военни функции. В него са намирали убежище, както и в близките манастири Поблет и Свети кръстове, селяните от околностите, когато трябва да се спасяват от нападения. Това е време на непрестанни войни и социални трусове.

Джуан де Сант Бой бързо сформира общност от шест монаси, които започват строителството на храма. През 1198 г. е подписано споразумение между приора на Ескорналбу и архиепископ Рамон де Кастелтерсол, с което манастирът е поставен под попечителството на архиепископията на Тарагона, запазвайки правото си да избира свой собствен приор. Това е причината над главния вход на комплекса (на една от снимките се вижда много ясно) да стои емблемата на архиепископията на Тарагона. Някои хора смятат, че това е герб на Едуард Тода, но.... не е.

Монасите (августинци)  създали братство, посветено на Свети Михаил, което събрало средства за построяването както на църквата, така и на жилищна част. Освен това братството известно време е важен център на религиозна дейност в района. Манастирът обаче никога не е особено влиятелен и постепенно губил значение. До 1574 г. в Ескорналбу останал само един монах. Манастирът е секуларизиран и през 1580 г. е предаден на францисканците  със задължението да изхранват единствения каноник, останал в манастира, до смъртта му. Францисканците превърнали Ескорналбу в семинария, която функционирала като такава до разрушаването на манастира през 1835 г.

Манастирът–крепост бавно потъва в забрава....

През 1911 г. Едуард Тода, дипломат, филантроп, общественик и първи испански египтолог, купува сградите и следвайки тогавашните тенденции в архитектурата, превръща Ескорналбоу във величествена частна резиденция. В нея Тода съхранява многочислени антики и произведения на изкуството.

Трябва да се подчертае, че този забележителен мъж – Едуард Тода– е роден в Реус (Мии, да! Да не мислите, че само Антони Гауди и генерал Прим са известни реусци?!) За Едуард Тода трябва да се пише специално – интересна личност с (колкото и да е странно ) с нелек живот.

Ескорналбоу е къде възстановен, къде наново издигнат в духа на средновековното строително изкуство.

Резултатът е видим и днес: от стария манастир са останали само романската църква, някои останки от капитулната къща и вътрешния двор на манастира, преобразуван в градина-платформа с изглед към обширните тарагонски земи. От замъка, превърнат във величествен дом и място за срещи на водещите фигури на Каталунския ренесанс, заслужават внимание библиотеката и богатата колекция от гравюри, керамика и мебели, която Тода събира по време на пътуванията си.

 

Алканиз

Alcañiz е град (по-скоро градче) в провинция Теруел, автономна област Арагон, разположен по течението на река Гуадалопе.

Началото му се губи в епохата на арабското владичество. Първите писмени сведения за Алканиз са от 1157 г., когато графът на Барселона Рамон Беренгер IV го завладява отново и разширява територията на владенията си. Скоро губи придобивките си, до повторното завладяване на областта, извършено от сина му Алфонсо II.

През изминалите столетия Алканиз е играл важна роля в испанската история, но за това – някой друг път.

Посетихме града в събота, когато ритуалите, свързани със Семана санта (Semana Santa) – седмицата предхождаща Великден, са засвидетелствани още през 1625 година. На първата снимка се вижда част от религиозната процесия.

В Алканиз, град с население от около 16 500 жители, има интересни туристически обекти.

Впечатление правят бароковата църква Санта Мария с монументалната си украса. Видяното част говори за богатството на града през XVII - XVIII век, което позволява създаването на впечатляващата сграда. Друг интересен обект е красивата сграда на кметството, строена през XVI век. Тесните улички на градчето пазят атмосферата на Средновековието.

Недалече от града се намира Val del Charco del Agua Amarga със забележителни пещерни рисунки, които са обявени за част от Световното наследство на ЮНЕСКО. До града има и други археологически обекти, останали от древните ибери и известни като Пътят на иберите в Долен Арагон.

Тук е и пистата Motorland Aragón, на която се провеждат международни състезания, включително и световни шампионати. Е, това е за любителите на високите скорости.

Според мен, страстен любител на замъци от всякакъв вид и порядък, най-интересният обект в Алканиз е замъкът Калатрава.

Построен през XII век, той е принадлежал на Ордена на Калатрава и се издига величествено на хълм над града.

През 1179 г. Алфонсо II от Арагон отстъпва замъка Алканиз на религиозно-военния орден на Калатрава. Самият орден е основан в Кралство Кастилия през 1158 г. от абат Раймундо де Фитеро. Първоначалната цел на ордена е да защитава град Калатрава (близо до сегашния Сиудад Реал). Принадлежи към групата на цистерианските ордени и е част от групата на испанските ордени par excellence. Братството защитава вярата и традициите.

Понастоящем замъкът по отношение на експлоатацията, е разделен на две части – едната част остава туристическа, а другата е превърната в хотел. За такава практика стана дума, когато писахме за крепостта Кардона. Посещението на замъка става само в група, водена от гид. Не е разрешено, заради строителните работи, туристи да се разхождат свободно.

Хотелът – Parador de Alcaniz - предлага 36 стаи за настаняване, две от които са от категория "Suite".

От двора на замъка се открива чудесна гледка към града, околностите и реката (на клипчето се виждат част от тези красоти).

В ресторанта на хотела може да се опитат типичните ястия за провинциален Арагон – яйца по алканийски, печено агнешко, бадемови сладки и още вкусотии.

В ресторантската зала има огромна старинна камина. Но като свърши батерията на телефона, няма с какво да се заснеме това интересно място... Да..., следващия път тръгвам с телефон, зарядно и фотоапарат. Да не изпадам в притеснение душевно.

Пещерата Алтамира*

Пещерата Алтамира се намира на около 30 км от град Сантандер, в землището на село Сантиляна дел Мар. Открита е през 1875 г. от Модесто Кубийас, който по време на лов се натъкнал случайно на входа на пещерата. Но за истински откривател и пръв изследовател на света на Алтамира се счита дон Марселино де Саутуола, земевладелец, адвокат и любител на праисторията.

Алтамира се намира на 156 метра надморска височина и на малко повече от 2 км от река Саха. Пещерата е с неголеми размери – дължината й е 270 метра. В главната галерия височината варира от 2 до 12 метра, a широчината от 6 до 20 метра. Каверната се разтваря между паралелно рзположени почти хоризонтални пластове от варовикови скали. Изследванията доказват, че е формирана през плиоцена. Състои се от три части. Първата представлява широко предверие, което се осветява от естествената светлина. Втората зона е заета от просторна зала, по тавана на която са открити множество рисунки на хората от Късния Палеолит, които са обитавали Алтамира в продължение на около 6 хиляди години. Третата част от пещерата е заета от по-малки зали и коридори. По стените и таваните им също има рисунки.

Интересът на дон Марселино към праисторията бил провокиран на Световното изложение в Париж през 1878 година, когато посетил павилиона на Антропологията и разгледал находките, открити в пещерите на Франция. Това го въодушевило да търси следи от праисторията в пещерите на Кантабрия. 

Проучването на Алтамира започнало през 1879 година. Първоначално дон Марселино работил близо до входа и намерил множество каменни и костени оръдия на труда – върхове на стрели и харпуни, игли, раковини, кости на животни и много пепел, разпръсната из цялото пещерно пространство. Откриването на рисунките в Алтмира се дължи на осемгодишната дъщеря на Саутуола, Мария.

Върху тавана на пещерната зала са разположени множество фигури на различни животни, обитавали през кватернера района на Кантабрия – коне, диви кози, бизони, сърни. Най-старите рисунки се отнасят към 15 000г.пр.Хр. и изобразяват коне, изпълнени в червено. По-късните рисунки, датирани към 12 000г. пр.Хр. също са изпълнени в червено, но изобразяват сърни и кози. Най-често срещаното животно в пещерните рисунки е бизонът.

Входът на пещерата бил затрупан със скали след срутване, станало преди около 12 000 години. Това всъщност запазило микроклимата във вътрешността на каверната и съхранило оригиналните праисторически рисунки.

Всички използвани пигменти са с естествен минерален произход. Нанасяни са върху скалната основа смесени с животинска мазнина, за да се получи слепващ ефект. Контурите на фигурите са направени с въглен, често се наблюдава и използването на остри предмети за очертаване на рисунките. Боята е нанасяна по три начина: с пръсти, чрез издухване подобно на аерограф и с помощта на тампони от животинска кожа.

Рисунките са покрити с прозрачен слой, образуван вследствие на ерозията и това създава усещане за полихромност на изображенията.

За да се придаде обем на фугурите и усещане за движение, са използвани естествените особености на релефа на пещерата. Където е било необходимо, скалните натрупвания били отстранявани.

Предполага се, че Алтамира е била използвана за провеждането на различни церемонии от хората на Късния Палеолит. Не са открити връзки между изобразените животни и намерените кости в пещерата.

Изпълнението на фигурите е толкова реалистично и въздействието им е толкова истинско, че първоначално били обявени от научната общност за фалшификат, а откривателят им бил посочен като негов автор. Истинското признание за стойността на Алтамира дошло през 1902 година заедно с извинения за несправедливите обвинения, но за дон Марселино било много късно – той починал 14 години по-рано.

Алтамира е обявена за част от Световното културно наследство през 1985 година. Тя е един от най-посещаваните туристически обекти
в Испания. За да се съхранят автентичните рисунки, само 8 500 човека на година могат да посещават Алтамира. Построена e Неопещера, в която с точност до милиметър са представени естествената текстура на скалите и пещерните рисунки. Създаден е Национален музей и Център за изследване на Алтамира.
Много съвремени творци са посещавали пещерата и са останали удивени от нейните рисунки. Пабло Пикасо казва:” След Алтамира всичко е декадентство.”

* – Материалът е класиран на първо място в Онлайн конкурса на National Geographic България за месец октомври 2008 г. .
 Тема на конкурса  „Пещерите по света".

Тарагона при наследниците на Август - I част

По време на управлението на наследникa на Август, Тиберий, градът продължава да се разширява и да добрува. През Годината на четиримата императори обаче Тарако отново застава в центъра на събитията в империята. През 61 г. Нерон поверява управлението на Тараконска Испания на Сервий Сулпиций Галба, който през 68г. се обявява за император. Жителите на Тарако подаряват на новия владетел златната корона от храма на Юпитер в града, която е преправена, за да стане на главата на Галба. По време на преработката на короната част от златото е изгубено и новия император, “благодарен” за подаръка, нарежда гражданите да му платят загубата.

По това време жителите на града наброяват около 30 000 души. По време на династията на Флавийте редом с жилищните и религиозни сгради се издигат и обществени постройки за забавления – първоначално е построен Цирк, а малко по-късно и Амфитеатър.

В Циркът, по повод религиозни тържества или други празници, се провеждат надбягвания с колесници. Състезанията са отборни, всеки тим носи определен цвят: бял, червен, зелен или син. По-късно, във Византия ще нарекат тези отбори “партии”. Зрителите по трибуните също са разделени, съобразно отбора, който подкрепят. Състезанията се извършват с два вида впрягове – с два коня и с четири, наречени квадриги. Голямо майсторство е нужно, за да се управлява успешно една колесница. Арената на цирка има формата на голям овал. По средата на пистата е издигнатa спина (невисока преграда), около която състезателите направляват впряговете. Обиколките, определящи победителя са седем на брой.

Колесниците заобикалят маркер, който в Тарако имал формата на делфин. Понякога страстите така се нагорещявали, че по трибуните избухвали малки сражения между поддръжниците на различните отбори. Добрите водачи на колесници се радвали на всеобщо възхищение и почит. До нас е достигнало името на един състезател от екипа на сините - Фускус. При разкопки на погребална могила е намерена надгробна плоча, на която са написани думите: “Той придоби слава, благодарение на умението си да управлява квадрига.” 

Размерите на Цирка се ограничават от факта, че той е разположен в мястото, оградено от крепостната стена на града. Дължината му е 325 м, ширината му в най-тясната част е 105 м, а в най-широката – 115 м. Арената на Цирка е дълга 290 м и широка 75 м. Спината, на която се поставя маркера имала дължина 190 m. Капацитетът на Цирка бил 25 000 зрители, разполагал и с луксозни места за богатите почитатели на надбягванията.

За размерите на Цирка можем да съдим от факта, че на мястото на неговата арена днес се намира Площада на фонтана, където се издига централната сграда на Кметството. Мястото на трибуните е заето от многобройни кафенета и ресторанти.

Замъците: Тамплиерите и Миравет

Орденът на рицарите тамплиери, наричани още рицари на Храма  или Бедните рицари на Исус Христос, възниква вследствие на Първия кръстоносен поход. Той е един от монашеските християнски ордени, създадени на военна основа. Смята се, че възниква между 1118 и 1121 година. Ръководи се от Генерален капитул, който избира Велик магистър. Делата на ордена по места се ръководят от местни магистри.  Орденът има силно влияние в Европа и Близкия изток.

Мощна колония на тамплиерите се формира и в Аргонското кралство. На Пиренейкия полуостров Орденът взема дейно участие в процеса на Реконкистата – отвоюването на завладените от маврите територии. От неговите богатства – натрупани вследствие от многобройни привилегии и щедри дарения в течение на   близо два века - често се възползват и местните монарси. Въпреки обширните земи, собственост на тамплиерите в Арагон и многобройните съкровища,  притежание на Ордена, неговите средства се изчерпват  от необходимостта да насочват все  повече и повече пари в Сирия и Палестина. Не по—малко са разходите за задоволяване непрекъснатите искания на арагонските  владетели. Въпреки, че Орденът на Храма редовно извършва банкови функции, в арагонските територии  той изпада в дългове.

Миравет, замък със стратегическо разположение, е предаден във властта на рицарите – тамплиери през 1153 година и се превръща в седалище на командването на Ордена в Арагон.  Тук се установява резиденцията на регионалния магистър,  хазната и архива.

През 1307 г. френският крал Филип  IV Хубави, който отдавна иска са сложи ръка върху богатствата на Ордена,  изпраща от името на папа Климент V  писма из цяла Европа, в които тамплиерите са обвинени в ерес и богохулство. Срещу тях започва съдебен  процес, воден както от светски, така и от църковни власти. Орденът във Франция е напълно разгромен. Не така плачевна е съдбата на храмовниците  в други европейски страни.

В средата на октомври 1307 г. арагонският крал Хайме II Справедливи получава писмо от крал Филип  IV Хубави, което описва злостните деяния на храмовниците и препоръчва горещо тяхното арестуване и конфискация на имуществата на ордена, както това вече е станало във Франция. В отговора си арагонският крал изразява съмнение във вината на рацарите – монаси и изтъква, че „Тамплиерите винаги са се отличавали с достойна за похвала праведност и религиозна твърдост; набожността им до този момент не е предизвикала у мен никакво съмнение; и никой не може да ги обвини и в най-малко отклонение от вярата; напротив, за цялото време на нашето управление те предано са ни служили в борбата с неверниците и са се отзовавали винаги, когато сме ги повикали.“

Когато до Испания достига вестта за признанията на Великия магистър Жак дьо Моле по всички точки на  кралските и папски  обвинения, Хайме II също издава заповед (1 декември 1307г.) за арестуването на тамплиерите и конфискация на имуществото им  в земите на кралството. Не всички рицари се подчиняват и напускат замъците си. В Арагон много тамплиери успяват да се въоръжат и да се подготвят за отбрана. Скоро една от владените от Ордена крепости – Пенискола, пада във властта на кралската гвардия, а магистъра на Арагон Ексемен ди Ленда е арестуван. В ръцете на тамплиерите обаче са мощните замъци Аско, Кантавеля, Вилел, Кастелота, Каламера и Монзон,а командира на Русельон фра Рамон де Сагуардиа здраво държи Миравет,  в крепостта се укриват арагонски и каталунски рицари. 

Обсадените  защитават замъка повече от година в периода 1307-1308 г. Трябва да се отбележи, че обсаждащите не проявяват  особено рвение при изпълнението на кралските желания- за много от тях тамплиерите са другари по оръжие, с които те се сражавали рамо до рамо в многобройните битки.

От Миравет командирът отправя писмо до крал Хайме II Справедливи, в което напомня за пролятата тамплиерска кръв във войната с маврите и проведената неотдавна битка при Гранада. Командирът не пропуска да спомене опустошителния глад, обхванал цяла Испания и  спасените от гладна смърт две хиляди души в тамплиерския замък Гарден и още шест хиляди души в Монзон. В  писмото не е пропуснато да се  припомни  подкрепата, която рицарите оказават на короната във войната с Франция, когато френските войски за опитват да завладеят Барселона (Хайме II е граф на Барселона, името му на каталунски се  произнася Джаума ). Именно тамплиерите спасяват от разгром арагонската армия. Припомняйки всичко това, фра Рамон де Сагуардиа моли краля да освободи магистъра и другите братя, които „винаги са били верноподаници католици и добри християни.“

Арагонският крал не вярва на обвиненията, отправени към храмовниците, но решава да се възползва от ситуацията и да заграби за себе си имуществото на ордена, вместо да бъде иззето в полза на Църквата. Той предлаг на папа Климент V да даде на племеника му поземлени владения в Арагон, при условие, че папата отстъпи на краля собствеността на Ордена в Испания. 

Вероятно добре запознат с алчността на Хайме II, фра Рамон де Сагуардиа му пише, че искрено му съчувства –  на него, краля, и на всички католици за загубите, които понасят във връзка с това дело – даже повече, отколкото те (тамплиерите), които непосредствено се сблъскват с това зло. Едновременно с това командирът на храмовниците изразява опасение за спасението на душата на краля, ако позволи да въведе себе си в заблуждение, защото това е дело на дявола, не на Бог. Рамон де Сагуардиа задава  въпрос: нима кралят може да се съгласи с предявените обвинения  като  знае, че  членовете на ордена произхождат от най-знатни семейства  и много от тях членуват в братството повече от шест години; как тогава нито един не е съобщил нито веднъж за забелязани злоупотреби?

В началото на февруари 1308 г. крал Хайме II дава заповед за завземане на всички крепости, които се намират в ръцете на тамплиерите. За да избегне фронталната атака на крепостите, кралят решава да ги подложи на продължителна обсада и да ги изправи пред угрозата от гладна смърт. Рамон де Сагуарсиа, продължаващ преписката си с краля, предупреждава, че братята- рицари са готови да приемат  мъченическа смърт, ако краля не им даде гаранции за защита от посегателствата на папа Климент V, който се намира под силното влияние на френския крал Филип II Хубави.  Арагонският владетел не се съгласява на компромис. 

През ноември 1308 г. , когато хранителните запаси са напълно изчерпани,  гарнизонът на Миравет  капитулира. Замъкът Монзон се съпротивлява до май  следващата година, в края на юли е превзета и последната цитадела на тамплиерите в Арагона – крепостта Каламера.

Съдебното разследване продължава, но при невъзможността да се използват изтезания, забранени по местните закони, никакви признания не се получават от арестуваните. По време на съдебния процес срещу Ордена, Миравет е един от главните  центрове на съпротива.

Задържаните тамплиери  пребивават  в относително конфортни условия и се хранят достатъчно добре. Рамон де Сагуарсиа повтаря вече известните доводи, които изтъква и в писмата до крал Хайме II. Твърдо заявява, че обрядът за встъпване в ордена има строго каноничен характер и напълно съотвества на католицизма. Обвиненията в отричане на Христос той нарича „ужасни, отвратителни и жестоки измислици“. Той казва, че „всички братя, уличени в противоестествени грехове, строго се наказват и се лишават от правото да носят одежите на ордена. Рамон де Сагуардиа изтъква, че заподозрените в такива грехове  монаси се наказват с хвърляне в тъмница и поставяне на окови около краката и вериги около врата. Той не пропуска при всяка среща с кралските съдии да твърди, че обвиненията  срещу тамплиерите са издигнати върху клевети и жестокосърдечие, а тези, които ги поддържат са просто лъжци.

Недоволен от резултатите от следствието, през март 1311 г. папата нарежда на епископа на Тарагона и на епископа на Валенсия да приложат изтезания, за да се достигне до признания. Методите, които във Франия дават нужите на папата и краля резултати, а Арагон не проработват. Всички тамплиери, които са изтезавани в Барселона, не дават исканите показания. Независимо от папката була, получена на 22 май 1312г., в която се призовава към издаването на осъдителни присъди, на 18 октомври Тарагонският събор оправдава  арагонските  тамплиери и обявява Ордена за  невинен.  Въпреки това рицарите – монаси  са прогонени в изнание,а богатствата им в Арагонското кралство, в това число и мощната крепост Миравет,  са предоставени на ордена на рицарите хоспиталиери

Историята на Ордена в земите на Арагон е много добре документирана и почти няма неизяснени моменти от края на тяхното управление. За Миравет се разказват и интересни легенди. Те  твърдят, че всяка Коледа в  Миравет се появява духа на Рамон де Сагуардиа, който търси загиналите по време на последния щурм на крепостта рицари.

Замъците: Миравет – замъкът на тамплиерите в долината на Ебро

Миравет е средновековен замък, разположен в долината, образувана в долното течение на река Ебро. Крепостните стени на Миравет помнят  времената на мавърското владичество, управлението на рицарите тамплиери и годините на Гражданската война в Испания.

Крепостта се издига върху скала с височина около стотина метра, от която се разкрива панорама, говореща сама по себе си за старегическите достойнства на местоположението на замъка. Крепостният комплекс е разделен на две зони. Долната зона, застроена през периода IX – XI век, представлява стена, обкръжаваща комплекса и се състори от три тераси. Центалната част на замъка, издигната през XII век, има форма на многоъгълник с пет кули и контрафорси. В центъра ѝ е изграден  двор, около който се разполагат няколко основни сгради. Планът на замъка в общи линии повтаря плановете на цистерианските манастири и е предназначен да изпълнява функциите на военно – отбранително съоръжение. 

През модерната епоха на територията на крепостта са построени няколко нови сгради и установки за топове и огнестрелно оръжие, които засилват отбранителните способности на замъка.

В Миравет са изградени  конюшни, винарски изби, трапезария, хамбари и зимници, в които се съхранявали  хранителните припаси, произведени в богатия земеделски  район. И днес впечатляват местата за съхранение на зехтин и вино. Централното здание е постоено в романски стил. Всяка от кулите има особено предназачение, което личи от  имената им. Една от тях се нарича „Кула на съкровището“, защото там се е помещавала хазната. Интересна е „Кървавата кула“, в която според преданието са загинали последните шест тамплиери, които не са искали да се предадат на кралските войски. Легендата разказва, че всяка Коледа призракът на командира на рицарите фра Рамон де Сагуардиа излиза в кулата и търси загиналите войници. В действителност той не е убит в Миравет. След като се предва заедно със защитниците на крепостта, след съдебен процес е оправдан. Шестте рицари, укрепили се в Кървавата кула също не са убити в нея. Останали последни да се съпротивляват на кралската воля, няколко дни след падането на замъка, те се предават и са отведени  в затвора.  

Последната реконструкция на стените на замъка е извършена откъм страната на двора. Строителните работи не са изпълнени в съответствие със стила на предходната епоха и това нарушава цялостната хармония на комплекса. Независимо от това, днес можем да добием сравнително пълна и вярна представа за оригиналния вид на крепостта.

Най-старото укрепление е изпълнено по поръка  мюсюлманските владетели. В онези времена границата с Каталуния е минавала по река Ебро. За мюсюлманското владичество свидетелства арабската арка – последен спомен от мавританската джамия, използвана при изграждането на  старата църква, от рицарите  йоанити (хоспиталиери).

След Реконскистата – освобождението от властта на маврите, през 1153 година Миравет е предоставен на Ордена на рицарите храмовници. Те правят от замъка нещо средно между крепост и манастир. На най-високото място в комплекса издигат църква, посветена на Дева Мария и запазена до наши дни. Миравет се счита за една от най-значимите укрепени крепости в Каталуния и един от най-добрите образци на романо – готическата архитектура сред военните и религиозни паметници, създаден от Ордена на тамплиерите в Западна Европа. И до снес стените на замъка пазят спомена за обсадата на последните рицари и тяхната съпротива срещу Хайме II, краля на Арагон, който разформирова ордена в  земите си (1308 г.) След процеса срещу тамплиерите в Арагон Орденът на рицарите йоаните става собственик  на всичките им притежания.

Хоспиталиерите също оставят следи в Миравет – построяват църква, за която използват вече построени елементи и строителен материал от долината.

По време на Гражданската война, няколко века по-късно, Миравет отново се превръща в главен военен   пункт. През 1936 г. в него се укепяват републиканците. Тук се провежда една от най-кървавите битки по време на войната – битката за Ебро, в която водите на голямата река са задръстени от трупове на републиканци и франкисти.

Апостолът на свободата

Замъците: Алхамбра - II част

http://www.sivosten.com/content.php?mode=article&id=1589&ttl=zamycite-alhambra-alhambra

Официалната резиденция на владетелите на Алхамбра бил дворецът Комарес. Негов композиционен център е прочутият Двор на миртите. Това наименование е получено през XVII век от правоъгълния водоем, който заема голяма част от двора и е обкръжен от ниски миртови дървета. Размерите на басейна – 34 метра дължина и 7 метра ширина, го превръщат в доминиращ композиционен елемент, който се захранва от два фонтана, разположени в краищата му. Водата стига почти до ръба на мраморния басейн. В нея като в огледало се оглеждат небето, златисто-розовата кула Комарес, ниските грижливо подстригани мирти. По двете дълги страни на Двора са разположени четири жилищни апартамента, които са били обитавани от четирите законни съпруги на султана. Състоят се от два етажа - приземния бил използван през летните месеци, за да се избегне горещината, а горния етаж бил обитаван през зимата, обичай, характерен и днес за живота на андалусийците. 

Кулата Комарес е най-високата в Алхамбра със своите 45 метра. Цветните прозорци на балкона, осветяващи голямата зала се наричат qamriyya (aрaб.), и те дават и името на кулата. Цялото вътрешно пространство е заето от Тронната зала, наричана още “Зала на посланиците”. Точно срещу входа на този великолепен салон бил разположен трона на повелителите на Гранада. Залата е строена през XIV век и е най-обширната в архитектурния комплекс. Девет големи прозореца, увенчани с арки, се издигат от равнището на пода. Централните три са разделени с мраморни колони. Всеки от прозорците образува самостоятелно помещение от типа на лоджиите, богато украсени с орнаменти. Гледката, която се открива от тях към града е забележителна. Мавританските майстори показват в “Залата на посланиците” невероятния си талант в манипулирането на светлината. Изкусно се използват сложните резби на прозорците, в миналото покрити с цветни стъкла. Светлината пада върху блестящите стени на залата и ги обгръща с блестящо сияние. Тя прониква не само през долните прозорци, но и през разположените на по-голяма височина, покрити с решетки. Таванът на залата е удивително творение – обточен е със сталактитов фриз, състои се от три стесняващи се нагоре наклонени плоскости, които се събират в центъра в малък сталактитов купол.

„Залата на посланиците“ била свидетел на редица важни събития. Легендите разказват, че точно тук последния мюсюлмански владетел на Гранада, султан Боабдил, взел решение да предаде Алхамбра на Кралете Католици. Когато майка му узнала за това, излязла на балкона на кулата и казала на сина си: “Виж всичко това, което ще предадеш в ръцете на враговете и помни, че всички твои предци са умрели като крале на Гранада, а днес кралството умира с теб”. Преданията твърдят, че в “Залата на посланиците” кралица Изабела Кастилска е приемала Христофор Колумб преди първото му пътуване до Новия свят. 

До “Залата на лодката” се преминава през сводеста галерия; тайнствен полумрак обгръща прохода и ярко контрастира с бликащия от светлина Двор на миртите. Залата е дълго и тясно правоъгълно помещение (широчината и е 4,5 метра, а дължината – 24 метра). Някои изследователи приемат, че името и е свързано с декорацията на тавана, която наподобява корабен кил. Испанският писател Карлос Паскуал, обаче, смята че наименованието произхожда от арабската дума baraka - благословение, благодат, и което е преминало в кастилското barca - лодка. На една от стените на залата може да се види герба на династията на Насридите с изписан девиз: ”Само Аллах е победител.” 

До двореца Комарес се допира Дворецът на лъвовете. Възкачвайки се на престола, Юсуф I започнал широка строителна дейност, в която в пълна степен се разгръща таланта на мавританските майстори. Една от сградите е именно Двореца на лъвовете. Ако в Двореца Комарес преминавал политическия живот на владетелите на Гранада, то Дворецът на лъвовете е тяхното частно пространство. Красотата на палата, изобилието от вода и светлина, усещането за чувственост и хармония, великолепната украса превръщат това място в истински рай. Именно тук в пълна степен се проявява величието на Насридите. В украсата на двореца-градина растителните орнаменти изместват геометричните. 

По времето на император Карлос V част от резиденцията била реконструирана поради необходимостта от създаване на удобни условия за живот съгласно изискванията на новото време. Владетелят имал големи проекти за град Гранада, които включвали и комплекса на Насридите. Императорът наредил да се построи модерен дворец в Алхамбра, за да наблюдава всеки ден красотата на палата. Строителството било възложено на известния архитект Педро Мачука. Работата започнала през 1533 година, но по-късно е изоставена поради приемане на окончателно решение за установяване на кралския двор в Мадрид. Строежът на новата сграда е напълно завършен чак през 1927 година. Американският писател Уошингтън Ървинг, добър познавач на Гранада и Алхамбра, го сравнява с “високомерен и неканен гост”. Въпреки че ренесансовият стил на новия дворец никак не подхожда на въздушната архитектура на Алхамбра, той остава най-значителната цивилна сграда в Испания от епохата на Възраждането. 

Магията на Алхамбра не е загубила силата си и днес. Изпълнено с легенди и вълшебство, това място покорява не само духа и въображението, но и сърцето…. 

Заб. Използваните фотоси са заети от wikipedia.

Замъците: Алхамбра - I част

http://www.sivosten.com/content.php?mode=article&id=1589&ttl=zamycite-alhambra-alhambra

Зараждането на мавританското изкуство се отнася към епохата на разцвета на Кордовския халифат. Това e могъща, обширна и процъфтяваща държава, която провъзгласява своята самостоятелност през 929 година. Скоро след тези събития, арабска Испания се превръща в най-богатата, най-благоденстваща и гъсто населена страна в Западна Европа. След разпадането на Кордовския халифат през XI век, развитието на “мавританския стил” в изкуството не спира. Но се променя. Придобивa по-голяма интимност и лиризъм. Своят връх mudéjar достига в прославения архитектурен комплекс “Алхамбра”, с който сe свързват много романтични легенди. Отделните елементи на дворцовия ансамбъл са създавани по различно време, но съществуващото архитектурно единство е удивително. Точно тук, в Алхамбра, мавританското изкуство достига своя апогей. 

Името Ал Хамбра (правилно е наименованието Аламбра, но в българския език е придобило гражданственост названието Алхамбра) буквално се превежда от арабски “червена крепост”. Когато се строи Алхамбра, на Пиренейския полуостров завършва многовековната борба на християните за отвоюване на испанските земи от арабите, известна в историята под името Реконкиста. Прекрачвайки прага на двореца, владетелят на Грaнада попада в друг свят. Зад него остава тревогата от постоянните опасности, междуособиците и предателствата. Тук султаните намират спокойствие и се отдават на чара на Алхамбра. Това е царство на покоя и хармонията, тук властва безметежност и чувствен разкош. В арабските трактати от средновековието красотата се свързва с трепета на ярките цветове, с играта на светлината и изискаността на формите. Ръководейки се от този идеал, мавританските майстори са привличани от блестящите предмети, които отразяват светлината. В дворците на Алхамбра мраморните колони сияят като перли. Чаровно вълшебство се излъчва от дворовете и прозорците, потънали в светлина и едновременно обгърнати от загадъчния полумрак на галериите. Сложните форми тук се създават чрез непрекъснатото повтаряне на простите елементи. Природата e непресъхващ извор на вдъхновение. Падналият лист e превръщан в геометрично съвършенство. 

Разцветът на Алхамбра настъпва с възкачването на династията на Насридите и управлението на нейния пръв представител – Мохамед бен Наcар, наречен ал Хамар (Червеният), защото имал червена брада (1238-1273). През 1238 година той влиза триумфално в Гранада през Портата на Елвира и обсажда двореца del Gallo del Viento. Населението го посреща с викове “Добре дошъл на победилия с помощта на Аллах”, на което султанът отговаря: ”Само Аллах побеждава”. Тези думи стават девиз на династията на Насридите и са изписани върху техния герб. Надписът се повтаря безброй пъти из целия архитектурен комплекс. 

Достигналите до нас административни и дворцови сгради се отнасят към XIV век, когато Гранада e управлявана от просветени владетели – Юсуф I и неговия син Мохамед V. Благодарение на Мохамед V Алхамбра придобива вида, който познаваме днес. Султанът бил твърде интересна личност, ценител на красотата и съвършенството в изкуствата, общувал с художници, архитекти и дори обикновени работници. Прекарвал много време в градините на двореца, където сам засаждал красиви и редки цветя, дървета и храсти. Това било “златното време на Алхамбра”. Точно тогава са построени  Дворът на лъвовете и обкръжаващите ги помещения, Вратата на правосъдието, Двореца Комарес, Зала де ла Барка. 

На 2 януари 1492 година Алхамбра е завладян от християнските армии на Изабелa Кастилска и Фернандo II Арагонски. Легендата разказва, че последният мавритански владетел Боабдил се скрил в една тайна стая в крепостта, за да не види как над кулите ще се развеят знамената на Катилия и Арагон. А майка му се обърнала към него с думите :”Ти оплакваш като жена това, което не можа да защитиш като мъж.” При новите владетели дворцовия комплекс започва да се променя. Мебелировката e изпотрошена, украшенията по външните стени са замазани с вар, картините и позлатата са изтрити. Започва постепенното унищожаване на мавританския архитектурен шедьовър. 

Карлос V строи дворец в стил Ренесанс, Фелипе V преустройва стаите в италиански стил и построява дворец насред една от мавританските сгради. През 1812 година, по време на френската окупация, е взривена една от кулите на замъка. Алхамбра избягва по чудо пълното си унищожение, замислено от Наполеон Банапарт.

"Бисер сред изумруди" - така мавританските поети описват Алхамбра. И наистина, блестящите стени на дворцовият комплекс ярко се открояват на фона на гъстата зеленина на горите, разположени в подножието на Сиера Невада. 

Създателите на Алхамбра покрили всеки квадратен сантиметър с изкусни украшения. Дори дървените свръзки са богато украсени. Въпреки, че ислямът забранява изобразяването на човешки и животински фигури, комплекса е украсен богато с геометрични елементи, растителни мотиви и класическа арабска калиграфия. Централният вход на архитектурния комплекс днес е Вратата на правосъдието, над която се издига Кулата на правосъдието. Построена е от Юсуф I през 1348 година, за което свидетелстват надписите по стените. Голямата подковообразна арка е един от основните строителни елементи на кулата. Върху неправилен мраморен четириъгълник е издълбана ръка. Според някои изследователи нейното предназначение е свързано с местните поверия - предпазва крепостта от лоши духове и зли очи. Според друго виждане ръката е емблема на Корана, защото нейните пет пръста символизират петте основни стълба на исляма: шахад (символ на вярата), салат (молитва), хадж (поклонение), саум (пост) и зекят (милостиня). 

Върху фасадата на кулата, колкото и странно да изглежда, има ниша, в която е поставена статуя на Дева Мария с Младенеца, реплика на оригинала, изработен през 1501 година, съхраняващ се в Музея на Изящните Изкуства. С Вратата на правосъдието са свързани интересни легенди. Една от тях се отнася до изваяната в мрамора ръка. Тя гласи, че ако някой рицар, качен на коня си успее да докосне с копието си изображението, ще завладее цялата крепост. През изминалите столетия се е говорело за Алхамбра преди всичко като за добре укрепен дворцов комплекс и се е обръщало много по-слабо внимание на естетическото и внушение. Жителите на Гранада вярвали, че ако крепостта падне във вражески ръце, ще настъпи свършека на света. 

Заб. Използваните фотоси са заети от wikipedia