четвъртък, 21 ноември 2013 г.

Замъците: Алхамбра - приказка от камък и светлина Част III



„Гледай водата и гледай фонтана и ти не можеш да решиш спокойна ли е водата или мрамора струи“

До двореца Комарес се допира  Дворецът на лъвовете. Възкачвайки се на престола Юсуф I започнал широка строителна дейност, в която в пълна степен се разгръща таланта на мавританските майстори. Една от сградите е именно Двореца на лъвовете. Ако в Двореца Комарес преминавал политическия живот на владетелите на Гранада, то  Дворецът на лъвовете  е тяхното частно пространство. Красотата на палата, изобилието от вода и светлина, усещането за чувственост и хармония, великолепната украса превръщат това място в истински рай. Именно тук в пълна степен се  проявява величието на Насридите. В украсата на двореца-градина растителните орнаменти изместват геометричните. В центъра на палата се намира прочутия Двор на лъвовете (Patio de los leones). Разположен е напречно в посока запад-изток и е обграден  с портици. Два павилиона са разположени по тесните му страни. Дворът е разделен на квадрати, растенията са малко и ниски, за да не се закрива гледката към сърцето на двора. Сред неголямото открито простанство е разположен фонтан, обкръжен от фигурите на 12 лъва, изваяни от мрамор. Легендата разказва, че броя на лъвовете не е случаен. Ибн Нагрел, везир на султан Мохамед алв-Гани и евреин по произход, разказал на владетеля за трона на Соломон, поддържан от фигурите на 12 лъва и посъветвал султана да украси фонтана с лъвски статуи. 


Историците напълно отричат истинността на този разказ като посочват, че за пръв път фигурите се появяват около фонтана през XVIвек и са пренесени тук от стария дворец в Албайсин. Дворът на лъвовете е вълшебно място, изпълнено със спокойна тишина, нарушавана само от ромона на водата. Арабите изключително високо ценели водата и изпълнили дворците и градините си с водопади, ручеи и фонтани. Върху шадравана в двора на лъвовете се вижда надпис: ”Гледай водата и гледай фонтана, и ти не можеш да решиш спокойна ли е водата или мрамора струи.” Мраморната чаша на шадравана е украсена и с други стихове от поема на поета ибн Замрак, която описва чудесно формата, функциите и значението на фонтана. “В тази градина постройките са така прекрасни, че Бог не разрешава да съществува друга красота, която може да се сравни с нея.” По времето, когато била издигната тази изящна постройка разцъфтявала и дружбата между Мохамед V и християнския владетел Педро I  Жестокия. 

Замъците: Алхамбра - приказка от камък и светлина Част II „Бисер сред изумруди“


Така мавританските поети описват Алхамбра. И наистина блестяшите стени на дворцовият комплекс ярко се открояват на фона на гъстата зеленина на горите, разположени в подножието на Сиера Невада.
Създателите  на Алхамбра покрили всеки квадратен сантиметар с изкусни украшения. Дървените свръзки дори са богато украсени. Въпреки, че ислямът забранява изобразяването на човешки и животински фигури,  комплекса е украсен богато с геометрични елементи, растителни мотиви и класическа арабска калиграфия. Стените са изписани с думите на първия султан от династията на Насридите “Само Аллах е победител” и  много стихове на тримата забележителни поети Ибн ал Яяб (1274-1349) , Ибн ал Хатиб (1313-1375) и Ибн Замрак (1333-1393). И тримата били секретари на султанската канцелария и първи министри на държавата



Централният вход на архитектурния комплекс днес е Вратата на правосъдието, над която се издига Кулата на правосъдието.  Построена е от Юсуф I през 1348 година, за това свидетелствуват надписите по стените. Голямата подковообразна арка е един от основните строителни  елементи на кулата. Върху неправилен мраморен четириъгълник е издълбана ръка. Според някои изследователи нейното предназначение е свързано с местните поверия - предпазва крепостта от лоши духове и зли очи. Според друго виждане ръката  е емблема на Корана, защото нейните пет пръста символизират петте основни стълба на исляма: шахад (символ на вярата), салат (молитва), хадж (поклонение), саум (пост) и зекят (милостиня).

Замъците: Алхамбра - приказка от камък и светлина Част I Исторически бележки


През 711 година отряд арабски и берберски воини, преминавайки Гибралтарския пролив, нахлуват в Пиренейския полуостров.  От  този момeнт maurus (от гръцки език – “тъмен”), име на едно от берберските племена, обитаващо северозападна Африка, сeизползва за назоваване на всички мюсюлмански завоеватели на Испания.
Зараждането на мавританското изкуство се отнася към епохата на разцвета на Кордовския халифат. Това e могъща, обширна и процъфтяваща държава, която провъзгласява своята самостоятелност през 929 година. Скоро след тези събития арабска Испания се превръща в най-богатата, най-благоденстващата и най-гъсто населената  страна в Западна Европа. След разпадането на Кордовския халифат през XI век, развитието на “мавританския стил” в изкуството не спира. Но се променя. Придобивa по-голяма интимност и лиризъм. Своят връх mudéjar достига в прославения архитектурен комплекс “Алхамбра”, с който с свързват много романтични легенди. Отделните елементи на дворцовия ансамбъл са създавани по различно време, но съществуващото архитектурно единство е удивително. Точно тук, в Алхамбра, мавританското изкуство достига своя апогей.



Името Ал Хамбра* (Правилно е наименованието Аламбра, но в българския  език е придобило гражданственост названието Алхамбра.) буквално се превежда от арабски “червена крепост”.От къде води началото си името на замъка? Съществуват три становища по този въпрос. Според застъпниците на първата  версия, изсушената под парещото слънце на Андалусия глина,от която са издигнати част oт стените на замъка, има червен цвят. Но според други изследователи, по време на управлението на мавританските владетели стените на крепостта били варосани. Строителните дейности били извършвани през нощта, за да се избегне дневната горещина. Факлите хвърляли червени отблясъци по стените на крепостта и оттам произлиза и името ѝ. Други автори  свързват названието на замъка с името на основателя му – Мохамед ибн ал-Ахмар, което на арабски означава “червеният”.
Когато се строи Алхамбра  на Пиренейския полуостров завършва многовековната борба на християните за отвоюване на испанските земи от арабите, известна в историята под името Реконкиста. Прекрачвайки прага на двореца, владетелят на Грaнада попада в друг свят. Зад него остава тревогата от постояните опасности, междуособиците и предателствaта. Тук султаните  намират спокойствие и се отдават на чара на  Алхамбра. Това  е царство на покоя и хармонията, тук властва безметежност и чувствен разкош.  В арабските трактати от средновековието красотата се свързва с трепета на ярките цветове, с играта на светлината и изискаността на формите. Ръководейки се от този идеал, мавританските майстори са привличани от блестящите предмети, които отразяват светлината. В дворците на Алхамбра мраморните колони сияят като перли. Чаровно вълшебство се излъчва от дворовете и прозорците, потънали в светлина и едновременно обгърнати от загадъчния полумрак на галериите. Сложните форми тук сe създават чрез непрекъснатото повтаряне на простите елементи. Природата e непресъхващ извор на вдъхновение.  Падналият лист e превръщан в геометрично съвършенство.

Още по време на римското владичество на полуострова, на най-високият хълм до Гранада се издига здрава крепост. Първите сведения за Алхамбра се отнасят към IX век. Непрекъснатите битки, водени от Кордовския халифат, поддикват Саввар бен Хамдун през 889 година по време на войните между мюсюлмани и муаладини (християни, приели исляма) да потърси убежище в Алказаба, днешната цитадела на комплекса. Той ограничава своята дейност до укрепяване стените на цитаделата.

Парус






Пещерата Алтамира*


Пещерата Алтамира се намира на около 30 км от град Сантандер, в землището на село Сантиляна дел Мар. Открита е през 1875 г. от Модесто Кубийас, който по време на лов се натъкнал случайно на входа на пещерата. Но за истински откривател и пръв изследовател на света на Алтамира се счита дон Марселино де Саутуола, земевладелец, адвокат и любител на праисторията.

Алтамира се намира на 156 метра надморска височина и на малко повече от 2 км от река Саха. Пещерата е с неголеми размери – дължината й е 270 метра. В главната галерия височината варира от 2 до 12 метра, a широчината от 6 до 20 метра. Каверната се разтваря между паралелно рзположени почти хоризонтални пластове от варовикови скали. Изследванията доказват, че е формирана през плиоцена. Състои се от три части. Първата представлява широко предверие, което се осветява от естествената светлина. Втората зона е заета от просторна зала, по тавана на която са открити множество рисунки на хората от Късния Палеолит, които са обитавали Алтамира в продължение на около 6 хиляди години. Третата част от пещерата е заета от по-малки зали и коридори. По стените и таваните им също има рисунки.

Интересът на дон Марселино към праисторията бил провокиран на Световното изложение в Париж през 1878 година, когато посетил павилиона на Антропологията и разгледал находките, открити в пещерите на Франция. Това го въодушевило да търси следи от праисторията в пещерите на Кантабрия. 


Проучването на Алтамира започнало през 1879 година. Първоначално дон Марселино работил близо до входа и намерил множество каменни и костени оръдия на труда – върхове на стрели и харпуни, игли, раковини, кости на животни и много пепел, разпръсната из цялото пещерно пространство. Откриването на рисунките в Алтмира се дължи на осемгодишната дъщеря на Саутуола, Мария.

Върху тавана на пещерната зала са разположени множество фигури на различни животни, обитавали през кватернера района на Кантабрия – коне, диви кози, бизони, сърни. Най-старите рисунки се отнасят към 15 000г.пр.Хр. и изобразяват коне, изпълнени в червено. По-късните рисунки, датирани към 12 000г. пр.Хр. също са изпълнени в червено, но изобразяват сърни и кози. Най-често срещаното животно в пещерните рисунки е бизонът.


Входът на пещерата бил затрупан със скали след срутване, станало преди около 12 000 години. Това всъщност запазило микроклимата във вътрешността на каверната и съхранило оригиналните праисторически рисунки.

Всички използвани пигменти са с естествен минерален произход. Нанасяни са върху скалната основа смесени с животинска мазнина, за да се получи слепващ ефект. Контурите на фигурите са направени с въглен, често се наблюдава и използването на остри предмети за очертаване на рисунките. Боята е нанасяна по три начина: с пръсти, чрез издухване подобно на аерограф и с помощта на тампони от животинска кожа.
Рисунките са покрити с прозрачен слой, образуван вследствие на ерозията и това създава усещане за полихромност на изображенията.
За да се придаде обем на фугурите и усещане за движение, са използвани естествените особености на релефа на пещерата. Където е било необходимо, скалните натрупвания били отстранявани.
Предполага се, че Алтамира е била използвана за провеждането на различни церемонии от хората на Късния Палеолит. Не са открити връзки между изобразените животни и намерените кости в пещерата.
Изпълнението на фигурите е толкова реалистично и въздействието им е толкова истинско, че първоначално били обявени от научната общност за фалшификат, а откривателят им бил посочен като негов автор. Истинското признание за стойността на Алтамира дошло през 1902 година заедно с извинения за несправедливите обвинения, но за дон Марселино било много късно – той починал 14 години по-рано.


Алтамира е обявена за част от Световното културно наследство през 1985 година. Тя е един от най-посещаваните туристически обекти
в Испания. За да се съхранят автентичните рисунки, само 8 500 човека на година могат да посещават Алтамира. Построена e Неопещера, в която с точност до милиметър са представени естествената текстура на скалите и пещерните рисунки. Създаден е Национален музей и Център за изследване на Алтамира.
Много съвремени творци са посещавали пещерата и са останали удивени от нейните рисунки. Пабло Пикасо казва:” След Алтамира всичко е декадентство.”

* – Материалът е класиран на първо място в Онлайн конкурса на National Geographic България за месец октомври 2008 г. .
 Тема на конкурса  „Пещерите по света".

Очарованието на Андора ла Веля




















Tarragona

Тарагона при наследниците на Август - I част


По време на управлението на наследникa на Август, Тиберий, градът продължава да се разширява и да добрува. През Годината на четиримата императори обаче Тарако отново застава в центъра на събитията в империята. През 61 г. Нерон поверява управлението на Тараконска Испания на Сервий Сулпиций Галба, който през 68г. се обявява за император. Жителите на Тарако подаряват на новия владетел златната корона от храма на Юпитер в града, която е преправена, за да стане на главата на Галба. По време на преработката на короната част от златото е изгубено и новия император, “благодарен” за подаръка, нарежда гражданите да му платят загубата.
По това време жителите на града наброяват около 30 000 души. По време на династията на Флавийте редом с жилищните и религиозни сгради се издигат и обществени постройки за забавления – първоначално е построен Цирк, а малко по-късно и Амфитеатър.

В Циркът, по повод религиозни тържества или други празници, се провеждат надбягвания с колесници. Състезанията са отборни, всеки тим носи определен цвят: бял, червен, зелен или син. По-късно, във Византия ще нарекат тези отбори “партии”. Зрителите по трибуните също са разделени, съобразно отбора, който подкрепят. Състезанията се извършват с два вида впрягове – с два коня и с четири, наречени квадриги. Голямо майсторство е нужно, за да се управлява успешно една колесница. Арената на цирка има формата на голям овал. По средата на пистата е издигнатa спина (невисока преграда), около която състезателите направляват впряговете. Обиколките, определящи победителя са седем на брой.


Колесниците заобикалят маркер, който в Тарако имал формата на делфин. Понякога страстите така се нагорещявали, че по трибуните избухвали малки сражения между поддръжниците на различните отбори. Добрите водачи на колесници се радвали на всеобщо възхищение и почит. До нас е достигнало името на един състезател от екипа на сините - Фускус. При разкопки на погребална могила е намерена надгробна плоча, на която са написани думите: “Той придоби слава, благодарение на умението си да управлява квадрига.” 


Размерите на Цирка се ограничават от факта, че той е разположен в мястото, оградено от крепостната стена на града. Дължината му е 325 м, ширината му в най-тясната част е 105 м, а в най-широката – 115 м. Арената на Цирка е дълга 290 м и широка 75 м. Спината, на която се поставя маркера имала дължина 190 m. Капацитетът на Цирка бил 25 000 зрители, разполагал и с луксозни места за богатите почитатели на надбягванията.



За размерите на Цирка можем да съдим от факта, че на мястото на неговата арена днес се намира Площада на фонтана, където се издига централната сграда на Кметството. Мястото на трибуните е заето от многобройни кафенета и ресторанти.






вторник, 25 юни 2013 г.

Архитектурни шедьоври: Епископският дворец в Асторга


Антони Гаудѝ и Корнет е един от най-ярките представители на стила Модернизъм в архитектурата. Негово дело са такива сгради като храма “Светото семейство”, къщите Мила, Висенс и Батьо, парка “Гюел”. Негово дело е и проекта на епископският дворец в Асторга.
Джуан Баптиста Грау Валеспинóс е назначен за епископ на Асторга, провинция Леон през 1886 г., след като няколко години е Главен викарий на диоцеза на Тарагона. Малко след като на главата му е поставена митрата на Асторга, епископският дворец изгаря. Вилеспинóс възлага на своя земляк Антони Гаудѝ и Корнет, вече известен архитект, да създаде проектите за нов епископски дворец и резиденция.
Антони Гаудѝ събира огромна информация за климата и околната среда на Асторга и през 1887 г. представя пред Ministerio de Gracia y Justicia пълния комплект документи за бъдещия строеж. Тази стъпка е от особена важност, защото министерството трябва да одобри и финансира изграждането на двореца. Процесът по разглеждане на документацията се проточва почти две години, след което е получено разрешение за започване на строителни работи.


На 24 юни 1889г. се поставя първият камък на новата епископска резиденция в Асторга. Нейното строителство напредва много бавно. Малко след смъртта на епископ Грау, Гаудѝ се отказва от проекта, който вече е преработвал два пъти. Между архитекта и църковната администрация настъпва окончателен разрив. Гаудѝ, силно огорчен от отношението към работата му и към него самия, напуска обекта и никога повече не стъпва в Асторга. 
Сградата не е завършена до 1915 г. Третият етаж и покривните части се довършват от Рикардо Гарсия Герета, който напълно променя архитектурната концепция на предшественика си.
Гаудѝ проектира двореца в духа на разбиранията си за модерна архитектура като същевременно се опира на традициите. За изграждането на стените се използва гранит от Биерзо. Арките и външните стени са изпълнени от тухли, а интериора с нервюрите - с глазирани керамични плочки, изработени в близкото село Хименес де Хамуз.
Дворецът има приземен етаж, където се разполагат складови помещения, на първия етаж са канцелариите, на последния се разполагат жилищните помещения, личния кабинет на епископа, зала за официални приеми и параклис. Всички етажи имат големи прозорци, великолепните обширни помещения са издържани в строгия стил на неоготиката.

Главната част от двореца е изградена в квадратна форма. В четирите ъгъла на квадрата се издигат цилиндрични кули. Покривът е заобиколен от парапет. Зъбците му подчертават строгия архитектурен стил на сградата. 
Дворецът никога не е обитаван от епископите на Асторга. Днес е превърнат в Музей на Пътят – на първия етаж е разположена сбирка, отразяваща живота в района по време на римското управление. На втория етаж се съхранява колекция, проследяваща средновековния поклоннически път за Сантяго де Компостела, от където носи името си и самия музей.

http://e-psylon.net/dot/index.php?item=article&action=view&article_id=2078

четвъртък, 3 януари 2013 г.

Песен без думи, Феликс Менделсон Бартолди


Зима. 

Бяла и чиста.

Снежинки.
Тишина.
Кристали от свежест.
Безбрежие.
Студена топлина.


***

не идвай във съня ми
тук отдавна е студено
премръзнали до писък
са пълноводните реки
едно усещане е неотменно
за страшна празнота
в изгубените ни души
не идвай във съня ми
преспите се трупат
и слънчева пътека
няма в моите очи
навън вали
болезнено студено
мъртви влюбени
мечти 



Живка Добрева



Canción sin Palabras de Felix Mendelssohn en