петък, 22 юли 2011 г.

Замъците: Алхамбра - II част




Официалната резиденция на владетелите на Алхамбра бил дворецът Комарес. Негов композиционен център е прочутият Двор на миртите. Това наименование е получено през XVII век от правоъгълния водоем, който заема голяма част от двора и е обкръжен от ниски миртови дървета. Размерите на басейна – 34 метра дължина и 7 метра ширина, го превръщат в доминиращ композиционен елемент, който се захранва от два фонтана, разположени в краищата му. Водата стига почти до ръба на мраморния басейн. В нея като в огледало се оглеждат небето, златисто-розовата кула Комарес, ниските грижливо подстригани мирти. По двете дълги страни на Двора са разположени четири жилищни апартамента, които са били обитавани от четирите законни съпруги на султана. Състоят се от два етажа - приземния бил използван през летните месеци, за да се избегне горещината, а горния етаж бил обитаван през зимата, обичай, характерен и днес за живота на андалусийците. 


Кулата Комарес е най-високата в Алхамбра със своите 45 метра. Цветните прозорци на балкона, осветяващи голямата зала се наричат qamriyya (aрaб.), и те дават и името на кулата. Цялото вътрешно пространство е заето от Тронната зала, наричана още “Зала на посланиците”. Точно срещу входа на този великолепен салон бил разположен трона на повелителите на Гранада. Залата е строена през XIV век и е най-обширната в архитектурния комплекс. Девет големи прозореца, увенчани с арки, се издигат от равнището на пода. Централните три са разделени с мраморни колони. Всеки от прозорците образува самостоятелно помещение от типа на лоджиите, богато украсени с орнаменти. Гледката, която се открива от тях към града е забележителна. Мавританските майстори показват в “Залата на посланиците” невероятния си талант в манипулирането на светлината. Изкусно се използват сложните резби на прозорците, в миналото покрити с цветни стъкла. Светлината пада върху блестящите стени на залата и ги обгръща с блестящо сияние. Тя прониква не само през долните прозорци, но и през разположените на по-голяма височина, покрити с решетки. Таванът на залата е удивително творение – обточен е със сталактитов фриз, състои се от три стесняващи се нагоре наклонени плоскости, които се събират в центъра в малък сталактитов купол.


„Залата на посланиците“ била свидетел на редица важни събития. Легендите разказват, че точно тук последния мюсюлмански владетел на Гранада, султан Боабдил, взел решение да предаде Алхамбра на Кралете Католици. Когато майка му узнала за това, излязла на балкона на кулата и казала на сина си: “Виж всичко това, което ще предадеш в ръцете на враговете и помни, че всички твои предци са умрели като крале на Гранада, а днес кралството умира с теб”. Преданията твърдят, че в “Залата на посланиците” кралица Изабела Кастилска е приемала Христофор Колумб преди първото му пътуване до Новия свят. 

До “Залата на лодката” се преминава през сводеста галерия; тайнствен полумрак обгръща прохода и ярко контрастира с бликащия от светлина Двор на миртите. Залата е дълго и тясно правоъгълно помещение (широчината и е 4,5 метра, а дължината – 24 метра). Някои изследователи приемат, че името и е свързано с декорацията на тавана, която наподобява корабен кил. Испанският писател Карлос Паскуал, обаче, смята че наименованието произхожда от арабската дума baraka - благословение, благодат, и което е преминало в кастилското barca - лодка. На една от стените на залата може да се види герба на династията на Насридите с изписан девиз: ”Само Аллах е победител.” 



До двореца Комарес се допира Дворецът на лъвовете. Възкачвайки се на престола, Юсуф I започнал широка строителна дейност, в която в пълна степен се разгръща таланта на мавританските майстори. Една от сградите е именно Двореца на лъвовете. Ако в Двореца Комарес преминавал политическия живот на владетелите на Гранада, то Дворецът на лъвовете е тяхното частно пространство. Красотата на палата, изобилието от вода и светлина, усещането за чувственост и хармония, великолепната украса превръщат това място в истински рай. Именно тук в пълна степен се проявява величието на Насридите. В украсата на двореца-градина растителните орнаменти изместват геометричните. 



По времето на император Карлос V част от резиденцията била реконструирана поради необходимостта от създаване на удобни условия за живот съгласно изискванията на новото време. Владетелят имал големи проекти за град Гранада, които включвали и комплекса на Насридите. Императорът наредил да се построи модерен дворец в Алхамбра, за да наблюдава всеки ден красотата на палата. Строителството било възложено на известния архитект Педро Мачука. Работата започнала през 1533 година, но по-късно е изоставена поради приемане на окончателно решение за установяване на кралския двор в Мадрид. Строежът на новата сграда е напълно завършен чак през 1927 година. Американският писател Уошингтън Ървинг, добър познавач на Гранада и Алхамбра, го сравнява с “високомерен и неканен гост”. Въпреки че ренесансовият стил на новия дворец никак не подхожда на въздушната архитектура на Алхамбра, той остава най-значителната цивилна сграда в Испания от епохата на Възраждането. 


Магията на Алхамбра не е загубила силата си и днес. Изпълнено с легенди и вълшебство, това място покорява не само духа и въображението, но и сърцето…. 




Заб. Използваните фотоси са заети от wikipedia.


Замъците: Алхамбра - I част



Зараждането на мавританското изкуство се отнася към епохата на разцвета на Кордовския халифат. Това e могъща, обширна и процъфтяваща държава, която провъзгласява своята самостоятелност през 929 година. Скоро след тези събития, арабска Испания се превръща в най-богатата, най-благоденстваща и гъсто населена страна в Западна Европа. След разпадането на Кордовския халифат през XI век, развитието на “мавританския стил” в изкуството не спира. Но се променя. Придобивa по-голяма интимност и лиризъм. Своят връх mudéjar достига в прославения архитектурен комплекс “Алхамбра”, с който сe свързват много романтични легенди. Отделните елементи на дворцовия ансамбъл са създавани по различно време, но съществуващото архитектурно единство е удивително. Точно тук, в Алхамбра, мавританското изкуство достига своя апогей. 


Името Ал Хамбра (правилно е наименованието Аламбра, но в българския език е придобило гражданственост названието Алхамбра) буквално се превежда от арабски “червена крепост”. Когато се строи Алхамбра, на Пиренейския полуостров завършва многовековната борба на християните за отвоюване на испанските земи от арабите, известна в историята под името Реконкиста. Прекрачвайки прага на двореца, владетелят на Грaнада попада в друг свят. Зад него остава тревогата от постоянните опасности, междуособиците и предателствата. Тук султаните намират спокойствие и се отдават на чара на Алхамбра. Това е царство на покоя и хармонията, тук властва безметежност и чувствен разкош. В арабските трактати от средновековието красотата се свързва с трепета на ярките цветове, с играта на светлината и изискаността на формите. Ръководейки се от този идеал, мавританските майстори са привличани от блестящите предмети, които отразяват светлината. В дворците на Алхамбра мраморните колони сияят като перли. Чаровно вълшебство се излъчва от дворовете и прозорците, потънали в светлина и едновременно обгърнати от загадъчния полумрак на галериите. Сложните форми тук се създават чрез непрекъснатото повтаряне на простите елементи. Природата e непресъхващ извор на вдъхновение. Падналият лист e превръщан в геометрично съвършенство. 


Разцветът на Алхамбра настъпва с възкачването на династията на Насридите и управлението на нейния пръв представител – Мохамед бен Наcар, наречен ал Хамар (Червеният), защото имал червена брада (1238-1273). През 1238 година той влиза триумфално в Гранада през Портата на Елвира и обсажда двореца del Gallo del Viento. Населението го посреща с викове “Добре дошъл на победилия с помощта на Аллах”, на което султанът отговаря: ”Само Аллах побеждава”. Тези думи стават девиз на династията на Насридите и са изписани върху техния герб. Надписът се повтаря безброй пъти из целия архитектурен комплекс. 

Достигналите до нас административни и дворцови сгради се отнасят към XIV век, когато Гранада e управлявана от просветени владетели – Юсуф I и неговия син Мохамед V. Благодарение на Мохамед V Алхамбра придобива вида, който познаваме днес. Султанът бил твърде интересна личност, ценител на красотата и съвършенството в изкуствата, общувал с художници, архитекти и дори обикновени работници. Прекарвал много време в градините на двореца, където сам засаждал красиви и редки цветя, дървета и храсти. Това било “златното време на Алхамбра”. Точно тогава са построени  Дворът на лъвовете и обкръжаващите ги помещения, Вратата на правосъдието, Двореца Комарес, Зала де ла Барка. 



На 2 януари 1492 година Алхамбра е завладян от християнските армии на Изабелa Кастилска и Фернандo II Арагонски. Легендата разказва, че последният мавритански владетел Боабдил се скрил в една тайна стая в крепостта, за да не види как над кулите ще се развеят знамената на Катилия и Арагон. А майка му се обърнала към него с думите :”Ти оплакваш като жена това, което не можа да защитиш като мъж.” При новите владетели дворцовия комплекс започва да се променя. Мебелировката e изпотрошена, украшенията по външните стени са замазани с вар, картините и позлатата са изтрити. Започва постепенното унищожаване на мавританския архитектурен шедьовър. 

Карлос V строи дворец в стил Ренесанс, Фелипе V преустройва стаите в италиански стил и построява дворец насред една от мавританските сгради. През 1812 година, по време на френската окупация, е взривена една от кулите на замъка. Алхамбра избягва по чудо пълното си унищожение, замислено от Наполеон Банапарт.

"Бисер сред изумруди" - така мавританските поети описват Алхамбра. И наистина, блестящите стени на дворцовият комплекс ярко се открояват на фона на гъстата зеленина на горите, разположени в подножието на Сиера Невада. 



Създателите на Алхамбра покрили всеки квадратен сантиметър с изкусни украшения. Дори дървените свръзки са богато украсени. Въпреки, че ислямът забранява изобразяването на човешки и животински фигури, комплекса е украсен богато с геометрични елементи, растителни мотиви и класическа арабска калиграфия. Централният вход на архитектурния комплекс днес е Вратата на правосъдието, над която се издига Кулата на правосъдието. Построена е от Юсуф I през 1348 година, за което свидетелстват надписите по стените. Голямата подковообразна арка е един от основните строителни елементи на кулата. Върху неправилен мраморен четириъгълник е издълбана ръка. Според някои изследователи нейното предназначение е свързано с местните поверия - предпазва крепостта от лоши духове и зли очи. Според друго виждане ръката е емблема на Корана, защото нейните пет пръста символизират петте основни стълба на исляма: шахад (символ на вярата), салат (молитва), хадж (поклонение), саум (пост) и зекят (милостиня). 

Върху фасадата на кулата, колкото и странно да изглежда, има ниша, в която е поставена статуя на Дева Мария с Младенеца, реплика на оригинала, изработен през 1501 година, съхраняващ се в Музея на Изящните Изкуства. С Вратата на правосъдието са свързани интересни легенди. Една от тях се отнася до изваяната в мрамора ръка. Тя гласи, че ако някой рицар, качен на коня си успее да докосне с копието си изображението, ще завладее цялата крепост. През изминалите столетия се е говорело за Алхамбра преди всичко като за добре укрепен дворцов комплекс и се е обръщало много по-слабо внимание на естетическото и внушение. Жителите на Гранада вярвали, че ако крепостта падне във вражески ръце, ще настъпи свършека на света. 

Заб. Използваните фотоси са заети от wikipedia




Замъците: Сюли (Sulli-sur-Loire)





Долината на река Лоара във Франция е известна с богатото си архитектурно наследство в старите градове като Амбоаз, Анже, Блоа, Орлеан, Тур, с красивата си и щедра природа и най-вече, със славните си замъци – Шанонсо, Амбоаз, Блуа, Виландри, Юсе.
Голяма част от крепостите са строени или са претърпели значителни преустройства по времето на Ренесанса, когато кралете на Франция са живели през една значителна част от годината  по бреговете на Лоара, обитавайки различни замъци. Разцветът на замъците в  долината на Лоара, техният "златен век", е тясно свързан с дейността на кралете oт династиите Капетинги и Валоа. Крепостната архитектура и вътрешното обзавеждане изразяват идеалите на Ренесанса и Просвещението.



Една от интересните крепости, разположена в долината на река Лоара е Сюли (Sully-sur-Loire). На 2.12.2000 година Сюли e вписан в листата на Световното културно наследство нa ЮНЕСКО.
Началото на историята на замъкът се отнася към времето на управление на крал Филип II Август (1180-1223г.). Бароните на Сюли платили данък на Орлеанския епископ и придобили, съгласно получения документ, правото да построят на левия бряг на река Лоара, в устието на река Санж, голяма кула. Това им позволило да контролират моста над двата бряга на реката и да събират такси от преминаващите пътници. Налагали  и  мито върху стоките, които се превозвали както по пътя, така и по реката. Алчността на бароните била пословична и крал Филип II Август се възползвал от жалба на изнудвани  търговци и конфискувал имението в полза на Короната. Преследвайки основната цел на своето управление, а именно укрепване на кралската власт, Филип II Август заповядал да се построи гарнизонна кула.

четвъртък, 21 юли 2011 г.

Замъците: Амбоаз



Замъкът Амбоаз се споменава за пръв път през 503 година, когато краля на франките Хлодвиг и краля на вестготите Аларих се срещат на остров Свети Йоан, разположен сред Лоара, в близост до съвременната крепост.  Многократно Амбоаз е обект на нормански набези. През XI век местните барони са въвлечени в борбите между графовете на Анжу и Блуа за влияние в района на Лоара. През 1106 г. Хюго, васал на Анжуйския граф, овладява целия феод и издига могъщ замък от типа на Шенон и Лоше, от който властва над реката, острова и близкия мост. Така се поставя началото на знаменитата династия Амбоаз-Шомон, управлявала тези земи до момента, в който  през 1422 собственика им, Луи д’Амбоаз, е обвинен от хитрия дьо ла Тремоил, близък съветник на Шарл VII, в предателство към короната и  всичките му притежания са  конфискувани в полза на държавата.
През 1231 г. крепостта е обявена за част от  кралския домен на  Шарл VII. От този момент Амбоаз се превръща в кралска резиденция и се радва на значителни привилегии. Кралят обитава епизодично крепостта, смята се, че по негово време се поставя началото на  строежа на кралските жилищни помещения. Но главните строителни дейности - фортификацията и издигането на покоите на кралицата – се извършват при управлението на крал Луи XI. По време на управлението на Луи XIв Амбоаз е  създаден Ордена Свети Михаил. Това събитие влиза в аналите на френската история. На 1 август 1469 г. в параклиса на Божия войн кралят събира петнадесет благородници и ги запознава с устава на новосформирания рицарски орден, чието основаване има важно политическо значение. Създаването на Ордена на Свети Михаил цели привързване на дворянството към кралската власт и подчертаване на васалното му положение по отношение на суверена на държавата. По време на тържествената церемония, отличаваща се с невероятна пищност, благородниците  полагат клетва да живеят по законите на Църквата и рицарството.



Тук се раждат децата на кралица Шарлота Савойска и крал Луи XI. Кралицата избира замъка за лична резиденция (краля предпочита двора му да обитава  Плеси  ле Туре). В Амбоаз през 1470 г. се ражда дофина на Франция, бъдещия крал Шарл VIII, който прекарва цялото си детство тук под грижите на 150 души свита на кралицата и многобройна прислуга. Въпреки разкоша, заобикалящ престолонаследника и кралицата, живота им не се отличава с блясък. Кралят непрекъснато се страхува от епидемии и заговори, които могат да застрашат живота на дофина. По тази причина много трудно се допускат нови хора в Амбоаз. Като компенсация за известната изолираност и почти непрекъснатото отсъствие на краля, жилищните апартаменти на семейството са богато украсени и снабдени с всички удобства на времето си.
Шарл VIII запазва чудесни спомени от детството си и през целия си кратък живот демонстрира привързаност кам Амбоаз. Тук на тринадесетгодишна възраст младият дофин среща Маргарита Австрийска, внучка на последния херцог на Бургундия Шарл Смели. По време на тържественото обявяване на годежа Маргарита е на три години.  Тя живее в замъка до 1492 г., когато с голяма тъга се завръща във Фландрия. При възкачването си на престола Шарл VIII е на тринадесет години и фактически държавата се управлява от най-голямата му сестра  - регентката Ан дьо Божьо и съпруга ѝ Пиер дьо Бурбон.  На 6 декември 1491 г. кралят се венчава за наследницата на бретанското херцогство – петнадесетгодишната Ана Бретанска. Кралицата живее в замака Амбоаз и тук ражда четирите си деца – три момчета и едно момиче. За жалост всички умират в ранна детска възраст. След като се освобождава от опеката на сестра си и започва самостоятелно да управлява, една от първите задачи на младият крал е да преустрои жилищните покои и да укрепи замъка Амбоаз. Точно тук, при разширяването на резиденцията, се изявява таланта на такива известни френски строители и архитекти като Гиом Сено, Колен Бяр, Луи Арманжар, Жак Сурдо, Пиер Тренкво. По-късно всички те работят върху строителството, укрепването и разкрасяването и на останалите  замъци в долината на река Лоара.


Плод на самостоятелното му управление е влизането на Франция в Италианските войни. Италианската кампания на Шарл VIII е разорителна и непопулярна. Единственият актив от тази войни е съприкосновението с италианската култура и архитектурни похвати. Във Франция са пренесени редица произведения на изкуството, двадесет и двама италиански майстори  - художници, инженери, занаятчии, придружават обоза на завръщащия се от война крал. Шарл VIIIзапочва амбициозна реконструкция на замъка. За да я финансира  увеличава налога върху солта. Проектьт е великолепен. Възхитените флорентински посланици твърдят, че Амбоаз прилича повече на дворец, отколкото на крепост. Според представените планове площта, заета от кралската резиденция трябва да се разшири значително. На мястото на средновековната крепост се издига четириъгълен монолитен архитектурен ансамбъл  в трапецовидна форма, разделен на три двора: главен с апартаментите на краля, на юг са апартаментите “Добродетел” (наречени така по името на статуята на Седемте добродетели пред вратите), определени за кралицата и в западната част на комплекса върху високо плато – трети двор. Най-интересното архитектурно нововъведение са двете кръгли винтообразни кули,  Минимската и Гюрто. В украсата на Амбоаз първоначално превес има френския стил, по-късно обогатен с привнасянето на фламандски елементи.  След завръщането на Шарл VIII от военните походи през 1495 г. в комплекса се появяват италиански декоративни елементи. Замъкът е обзаведен разкошно с най-изящни мебели, с гоблени от Фландрия, с килими и драперии от Ориента. Градините на Амбоаз са разширени и преустроени от известния италиански градинар Пачело да Мерколяно. Строителните дела по превръщането на крепостта в резиденция, достойна за френския крал се прекъсват неочаквано от трагичен инцидент.


На 7 април 1498 г. Шарл VIII се отправя с кралица Ана и придворните си към един от дворовете на замъка, за да наблюдават популярна игра на топка. Преминавайки през зловонната галерия Аквелебак (служеща за тоалетна), кралят удря главата си в ниската напречна греда и губи съзнание. Никой не се решава да премести припадналия крал и след девет часа, върху постелка от слама, ШарлVIII умира на 28-годишна възраст без да остави живи наследници.
Новият крал Луи XII прекратява строителството в Амбоаз и прехвърля каменоделците и строителите в Блоа. Любимата резиденция на неговия предшественик е предоставена на Луиза Савойска и децата ѝ – Маргарита Влоа и Франсоа, граф д’Ангулем (бъдещия Франсоа I). Луи XII, подтикван от лични и политически съображения се развежда с неособено красивата си съпруга Жана Френска, дъщеря на  Луи XI, и се жени за вдовицата на Шарл VIII Ана Бретанска. Така той запазва Бретан за френската корона и удовлетворява личните си предпочитания. Продължава и експанзионистичната политика на предишния крал, но неуспешно – френската армия е победена и Миланското херцогство е напълно изгубено.
Луи XII умира без да остави мъжки наследници. Крал на Франция става неговия племeник и зет (женен е за дъщеря му Клод Френска, от която има 7 деца) Франсоа I



Въпреки че често си припомня детството в Амбоаз, Франсоа I, който страстно строи навсякъде, тук даже не завършва крилото, започнато от тъста му Луи XII. По време на неговото управление, кралският двор, който непрекъснато пътува, неколкократно се установява в Амбоаз. В замъка, през нощта на 17 срещу 18 октомври 1534 г., на вратата на кралската спалня е забит калвинистки плакат с антикатолически  характер.
В замъка кралица Клод Френска ражда три от децата си. Амбоаз при управлението на Франсоа I е в центъра на политически живот на страната. Тук се подписват най-важните държавни договори – Нoайонския мирен договор с краля на Испания (според него Карлос I трябва да се ожени за дъщерята на Франсоа I, Луиза, която по това време е на щастливата възраст от 1 година; като заестра се отстъпва част от Неаполитанското кралство), Болонския конкордат с папа Лъв Xпрез 1516г., мирния договор с Швейцария, договора Камбре (Мирът на дамите) от 1529г. и Лондонското съглашение с Хенри VIII. В Амбоаз Франсои I подготвя кандидатурата си за трона на Свещената Римска империя и приема знатни германски пратеници.
По време на управлението на крал Анри II в замъка се възпитават няколко кралски потомци. В самото начало на управлението на Франсоа II в Амбоаз се разиграват интересни събития. На 22 февруари 1560 г. младият крал със съпругата си Мария Стюард, кралица на Шотландия, кралицата-майка Екатерина Медичи, заедно с целия кралски двор, трябва да напуснат бързо крепостта и да потърсят убежище в Блоа заради избухването на метеж, известен в историята  като “Амбоазкия заговор”. Размирният принц Конде, водач на партията на хугенотите, подпомаган от благородника от Перигор ла Реноди, се опитва да залови младия френски крал Франсоа II и да отстрани съюзниците на Екатерина Медичи от фамилията дьо Гиз. Внушителната група на заговорниците успява да проникне в замъка, но  войските на правителството успяват да разгромят метежниците. Заговорът е жестоко потушен – цял ден продължават изпълненията на смъртните присъди. Метежниците са бесени и разкъсвани на четири части пред очите на уплашените придворни. Три години по-късно, на 19 май 1563г. между Екатерина Медичи и принц Конде се сключва съглашение, което оповестява края на първия етап от религиозните разпри във Франция и провъзгласява свобода на вероизповеданията.
След тези знаменити събития Амбоаз губи значението си на кралска резиденция, въпреки че тук многократно отсяда Луи XIII. През 1627г. крепостта е присъединена към владенията на Гастон Орлеански, но през 1660г. е върната отново на Короната. В действителност замъкът се намира в плачевно състояние и не е годен за живеене. През XVII век служи за затвор на важни политически лица – Фуке и херцог дьо Лозюн (бивш фаворит на Луи XIV). Крал Луи XV променя статута на Амбоаз в херцогство и продава замъка на дук Шуазьол. През 1786г. наследниците му продават крепостта на херцог дьо Пентевр. Този благородник, внук на Луи XIV, е най-богатия дворянин на своето време, притежава повече от 20 замъка и големи къщи. По този начин собствеността върху комплекса преминава отново към Орлеанския дом. 



В годините преди Френската революция в Амбоаз започват възстановителни работи, но те скоро са прекратени.По време на тези събития замъкът  е конфискуван и страда от грабежи. Тук е разположена казарма и е оборудвана фабрика за копчета между апартаментите “Добродетел” и параклиса Свети Юберт. Но най-големи поражения Амбоаз понася по време на Първата империя, когато е даден на Роже Дюко, член на Парламента. Получил замъка като дар, Дюко не може да го поддържа и като не намира решение на финансовия проблем, започва да  разрушва комплекса. През 1821 г. след смъртта на херцогиня Орлеанска, нейния син, бъдещия крал Луи-Филип, наследява Амбоаз и придобива 46 къщи и други постройки, заобикалящи замъка от страната на Минимската улица и около кулата Гюрто. Решава да разруши всички тези сгради, за да се освободи място пред кулите и крепостните стени. Целта е да се осигури свободен достъп до избените помещения, простиращи се под цялата крепост.
След падането на Луи-Филип от власт, през периода 1848-1852 г. в Амбоаз живее със свитата си емир Абд-ел-Кадер, в качеството си на знатен заточеник. На 16 октомври 1852 г. Луи Наполеон Бонапарт го освобождава.
До наши дни достигат фрагменти от епохата на Шарл VII, когато краля присъединява Амбоаз към Короната. Известно е, че Хюго Амбоазки през първата четвърт на XII век построява на скалистото плато, при мястото на сливане на Лоара и Амас, масивна цитадела. Публикуваните планове (1576-1579г.) на Андруе дьо Серсо и останките от по-старо строителство, говорят за наличие на цяло градче, опасано от крепостната стена.
На север, откъм Лоара, стените достигат до отвесната скала, извън тях води галерия с отвори, извеждаща над насип и стига до кулата Миним. След нея се простират чудесни градини, разделени на участъци от Пачело да Мерколяно по нареждане на Шарл VIII. Градините се съединяват с галерията и резиденцията на канониците от църквата Свети Флорентин, която се намира в центъра на крепостната стена. На запад от кулата Миним се извисява крилото на Шарл VIII, свързващо  насипа с кулата, издигната по времето на Луи XI. От източната страна се простира  насип, защитен от крепостните ровове с ширина 20 метра. Той опира до Лъвските врати, построени през XV век. От югоизточния ъгъл на укрепения бастион и каземата (от (фр.) — подземно помещение в затвор за изолиране на политически затворници.), насипа се простира на запад към респектиращата кула Гюрто и апартаментите “Добродетел”. Това са покоите на кралицата, строени в късноготически стил, с аркада и вътрешни стени, изградени при Шарл VIII. След тях стената се обръща на север към долното крило, което по-късно е разрушено.
Сведенията за тази част от Амбоаз, които откриваме в гравюрите на дьо Серсо, показват  типично италианска архитектура с два реда галерии. Към него е пристроен параклиса Свети Юберт.Това крило и стената отвеждат към кулата на Луи XI, идентична със североизточната кула, там се съединяват с насипа и постройките.
Грандиозният архитектурен комплекс е разделен на няколко двора, силно наподобяващи на самостоятелни крепости. Първият двор има триъгълна форма. Неговите стени и сградите му се съединяват в северозападния ъгъл, на изток се свързват с главната постройка посредством широк и достатъчно дълбок ров откъм станата на близкия двор. Другата част от ансамбъла заема обширно пространство, ограничено от крилото на Шарл VIII на север, крилата на Луи XII и Франсоа I – на изток и апартаментите на кралицата “Добродетел” – на юг, на изток двора е отделен от църквата с галерия. 



Жилищата на кралските деца се разполагат във високата кула Миним. В подножието ѝ се простират италианските градини, толкова обичани от Шарл VIII.
От най-старите сгради днес са запазени няколко важни съоръжения, фрагменти от външните стени и кулите Миним (в центъра на северната стена, над Лоара) и Гюрто (над Амас, на южната стена). И двете кули са строени по времето на Шарл VIII, те впечатляват с размерите си и големите винтови подемници, с които на нивото на замъка може да се издигат коне и дори карети.
Крилото на Шарл VIII, опиращо до кулата Миним, доминира над река Лоара. Балконите на постройката са богато украсени с ковани решетки, тези същите, на които по време на разгрома на “Амбоазкия заговор”,  бесели буновните хугеноти. Кралските апартаменти на Луи XII и Франсоа I са разположени във вътрешния двор, в крилото, издигащо се перпендикулярно на него.
От времето на Луи XII е запазена врата с кралската емблема и части от една галерия. Параклисът Свети Юберт, издигнат в периода 1491-1496 г.,т.е. по време  на управлението на Шарл VIII, съхранява отлични образци на фламандското изкуство, върху които ясно личи отпечатъка на италианското влияние.
Известно време в Амбоаз живее и младата херцогиня Маклебург-Шверин, съпруга на дук Фердинанд-Филип Орлеански и снаха на Луи-Филип. Тази германска принцеса въвежда във Франция модата на коледните елхи.


На територия на Амбоаз се издига и малкото имение Клу (Кло в туренски вариант). То е построено за фламандеца Етиен дьо Лу, довереник на Луи XI. Удобната сграда притежава всички типични архитектурни черти на епохата си: каменен скелет, кирпичени стени, коридор, простиращ се от единия до другия край на постройката, пъстра украса. Жилищната сграда е заобиколена от овощни и зеленчукови градини и лозя. Шарл VIII откупува от собственика имението и за кратко време тук живее Ана Бретанска (преди отпътуването на първата годеница Маргарита Австрийска). Франсоа I предоставя Клу на разположение на Леонардо да Винчи.  През 1516г. кралят отправя покана към гениалния италианец да се пресели във Франция. Леонардо пристига като известен и дълбоко уважаван художник. Франсоа I му предоставя имението Клу, където “божествения Леонардо”, въпреки че е с парализирана дясна ръка, продължава да работи до края на живота си -  подготвя тържества за кралския двор, изобретява, конструира, рисува, чертае архитектурни проекти за нов кралски дворец. Обкръжен от почтителното възхищение на Франсоа I, получава титлата “Пръв кралски художник, инженер и архитект”.
Леонардо да Винчи умира на 2 май 1519г. и оставя в завещанието си картините, рисунките и всичките си книжа на Франческо Мелци, който ги пази до края на живота си. След смъртта му всички документи се разпръсват по целия свят – една част е загубена завинаги, друга (надяваме се по-голямата) се съхранява в различни музеи. Леонардо е погребан в параклиса Свети Юберт в Амбоаз.





Заб. Използваните фотоси са заети от wikipedia.


Архитектурни шедьоври: Операта в Сидни - II част



През юли 1964 г. Йорн Утсон споделя: “В основата на проекта на Оперния театър лежи желанието да изведа хората от света на ежедневната  рутина в света на фантазиите, който обитават музикантите и актьорите.” 

На пръв поглед идеята на автора е несложна. Комплексът трябва да се състои от платформа, в която да се “врежат” две амфитеатрални зали. Над конструкцията трябва да се издигат леки бели арки-раковини, които да придават на съоръжението въздушност и неповторимост. Но този проект поставя ново начало в архитектурата на XX век.
Строителните и довършителни дейности се извършват на три етапа. През първия,  (от 1959г. до 1963г.) се издига подиума на сградата; от 1963г. до 1967г. се строят външните сводове и по време на третата фаза, от 1967г. до 1973 г., се извършват дейностите по вътрешното оформление. По предварителни планове сумата, необходима за строителните работи е 7 милиона долара, крайната сметка обаче е многократно по-голяма. При завършването на Операта се изчислява крайната стойност на вложените средства и те надхвърлят повече от 14 пъти първоначално предвидените – в трите етапа вложените средства се разпределят приблизително по следния начин: в първия се влагат около 5,5 млн.долара,  във втория – около 12,5 млн. долара, третия поглъща най-голяма сума – 56,5 млн. Екипирането на сцените, осветлението и органа струват около 9 млн., допълнителното оборудване - още 16.5 милиона долара. Така общата сума достига стойност около 102 милиона долара.


Работата над фундаментите започват през 1959г. и 4 години по-късно е завършена основната част от зданието. Най-сложно се оказва построяването на покрива. До този момент в света нищо подобно не е изработвано. Покривната конструкция се състои от 2000 бетонни секции, облицовани с керамични плочки. Разбира се, тази забележителна конфигурация се се създава изведнъж. Строежът е съпътстван от многобройни разногласия. Най-сериозните се отнасят до издигането на стрехите на покрива, първоначалния проект е основно преработен. Положението се усложнява и от факта, че по-голямата част от строителните материали не се произвеждат в Австралия и се налага техния внос, което многократно увеличава разходите. Това налага привличане на нови средства – търсят се инвеститори, предварително се продават части от  вътрешната площ на Операта. Това води до постоянно променяне на началната концепция.
Безкрайните спорове за това как трябва и как е правилно да се строи тази необикновена сграда, как да се планира строежа на основната площадка, какви материали да се изберат и пр., както и финансовите несполуки, и ясно изразеното недоверие към автора, карат Утсон да подаде оставка през 1966г. Архитектът е толкова огорчен и наранен, че не взема участие в официалното откриване на Операта на 20 октомври 1973г., състояло се в присъствието на кралица Елизабет II.


Първоначалният проект се преработва многократно. След напускането на Йорн Утсон с ръководството на строителството се заемат четирима австралийски архитекти, считани за едни от най-добрите  в страната. С помощта на компютри и специални алгоритми започва изчисляването на начините за намаляване на грешки и разрешаването на технически проблеми по строителството на бетонните платна на покрива. Става ясно, че големите “корабни платна” не могат да се конструират и изпълнят така, както са замислени от Утсон. През 1967 г. покривната конструкция е завършена, но остава огромното вътрешно пространство, на което трябва да се придаде съответния вид и форма. За цялостното строителство и оформяне на зданието са нужни 14 години.
Операта е сграда с радикално новаторски дизайн. Състои се от голям брой панели, които наподобяват сглобяеми черупки (раковини),  които формират сводовете на структурата. Съоръжението е разположено на площ от 1.8 хектара. Дължината му е 183 м, в най-обширната му част  широчината  е  около 120 м. Опира се на 580 стълба,  закрепени на дълбочина 25 м под морското равнище. Сградата се захранва с електрическа мощност равна на консумацията на един град с 25 000 жители. Електричеството тече по 645 км кабели. 


Покривът е облицован с 1 056 000 плочки в бяло и бежово, произведени в Швеция. В ясните слънчеви дни те блестят с преливащите се цветове. Гледани от далече изглеждат бели. Изработени са така, че да се самопочистват, но се налага и периодично почистване,  поддръжка и подмяна на облицовката.
Какъв е резултатът от строителния "маратон”? Удивителен бетонен покрив, приличащ на гигантски издути от вятъра корабни платна. Тежестта от 161 000 тона се издига на 67 м височина над масивния цокъл на театъра, сякаш изплува от морската шир. Формата на покривната конструкция не обезпечава нужното за концертна зала равнище на акустика, затова вътрешните елементи са изработени от дървени панели, отразяващи звука. По време на представления за подобряване на качеството на акустиката, от тавана на сцената се спускат звукоотразяващи екрани от органично стъкло.
В архитектурната конструкция на Операта се разграничават три зони: покрив, цокълен етаж (тук са разположени служебните помещения и оборудването) и множество концертни и театрални зали с обединяващо ги фоайе.
Двете големи групи покривни арки се издигат съответно над Концертната зала и над Оперния театър. Останалите салони имат като покрив групи от по-малки сводове. Формата на черупка е избрана , за да се  олекоти вътрешната структура. Издига се от ниските части на входа, върху зоните за зрителите до най-високите ложи.


Една група много по-малка от системата на черупките се намира от страната на входа, монументалното стълбище и ресторанта Бенелонг. Макар че тези структурни елементи  на Операта да се наричат “черупки”, по своето естество те не са сводове в пълния архитектурен смисъл на думата, по-скоро са панели, чиято задача е да  поддържат необикновената конструкция със система от сглобяеми ребра.
Интериорът на сградата е изработен от розов австралийски гранит, добит в района на Тарана, облицовките са от дървен материал и фурнир от Нов Южен Уелс. Стилът  на оформяне на вътрешните пространства е известен като “космическа готика”.
В числото на театралните зали се включват Концертната зала с 2 679 места. В нея е разположен великолепният орган на Операта. Това е най-големият механичен орган на планетата, състоящ се от 10 500 тръби. Завесата на сцената, наречена “Завесата на Слънцето и Луната”,  е създадена по проект на австралиеца Коберн и е изработена във Франция в стила на килимите от Обюсон. Това е най-голямата завеса в света. Всяка от двете и половини има площ от 93 кв.м.
Втората по големина зала в сградата е Оперния театър с 1 547 места. Това е главното място на "действие" на Оперното дружество на Австралия, а също така е използвано и от Австралийското балетно дружество.
Залата на Драматичния театър (с 544места), Музикалната зала, с 398 места и Театралното студио (364 места) са по-малките салони на Операта.
Сградата е многофункционална - освен за театрални, балетни и оперни представления, зданието се използва и за други дейности: сватби, празненства, конференции. За тези прояви са предвидени по-малки зали, ресторанти, кафенета, книжарница, зали за репетиции, съблекални и гримьорни, административни кабинети, “зелена зона” за артистите и персонала (включва бар, трапезария и зала за почивка), етаж с технически средства, уреди, климатични, електрически и други инсталации, поддържащи дейностите в сградата. Общо в Операта се наброяват над 800 отделни помещения и зали. Сградата разполага с над 2 200 врати.
През 2006 г. е открито ново крило на Операта. Допълнение към екстериора на Операта е пасаж с дължина 45 м, облицован с гранит, изпълнен по проект на Йорн Утсон. Архитектът,  носител  на наградата "Прицкър" (2003г.), считана за еквивалент на Нобеловата награда в областта на архитектурата, не присъства и на това тържество.
Въпреки, че има и своите върли противници, Операта в Сидни е несъмнено един от архитектурните шедьоври на нашето време, една от основните забележителности и най-известния символ на Австралия. Тя не прилича на нито една друга сграда. И е напълно обясним факта, че е единствената постройка от XX век, която влезе в Списъка с новите 21 чудеса на света.